— Аз не искам смъртта ти — каза Лиз-Ан на пресекулки, като разбра скрития смисъл на думите му. Въпреки мъката, която той беше причинил на семейството й, тя не искаше да го види мъртъв. Объркването, в което се намираше, се отрази в очите й. Погледна го изпитателно. — Ти наистина ме познаваш по-добре и от мен самата.
Той присви очи и също я погледна изпитателно. Тя разбра, че е изпаднал в нерешителност, и продължи да настоява.
— Моля те — прошепна отново.
Той погледна към Робин, който стоеше и ги наблюдаваше, смръщи вежди и отново погледна лицето й.
— Ще престанеш ли да ми се съпротивляваш? — попита я той.
Дъхът й спря, като чу какво условие й поставя.
— Не мога да обещая това. Има много неща, които са се случили преди и които не мога да забравя.
Той повдигна вежди.
— Много добре. Значи дуелът ще се състои. — Прекъсна прегръдката и направи опит да я отстрани от себе си.
— Не, ще се опитам — каза тя отчаяно и притисна дланите си към гърдите му. — Ще се опитам да не се съпротивлявам.
Рейналф не искаше тя да долови, че гневът му вече беше изчезнал напълно. Отново беше готов да прояви търпение.
— И няма повече да се опитваш да избягаш?
Силно пребледняла, тя се съгласи.
— Да, няма да правя повече опити. Но, ако Джилбърт…
— Ще се съгласиш да останеш при мен, докато аз…
— Имаш думата ми.
Невярващ на ушите си, Рейналф се обърна към Робин.
— Предизвикателството е оттеглено. Остави ни сами.
Без да каже дума, младият рицар влезе в замъка. В напрегнатата тишина, която последва, Лиз-Ан отново седна на пейката. Рейналф я последва, но остана прав, загледан в тъжното й лице. Махна цветето от косите й и най-после проговори.
— Той ли ти даде това?
Тя инстинктивно се опита да си го върне, но не успя.
— Не — отговори. Сключи ръце в скута си и съсредоточи поглед в тях. — Сама си го откъснах.
— И как се озова тук? Не мога да повярвам, че така лесно си изиграла охраната, която поставих пред вратата ти. — Въздъхна и се сети, че думите му са абсурдни. Все забравяше, че тя не прилича на никоя друга жена. — Или може би си успяла да го направиш? — добави той.
Тя поклати глава.
— Те дори не знаят, че съм излязла.
Рейналф погледна отвесните стени на замъка.
— Не може да си се спуснала през прозореца — заключи той, макар че нямаше да се изненада много, ако разбереше, че е нарязала чаршафите и ги е използвала като въже.
— Не, минах по тайния проход, който открих.
Разбира се! Рейналф се обвини, че не беше помислил за съществуването на такъв проход. Обикновено тайни стълби имаше във всеки замък, за да може да се избяга по тях по време на обсада. Много по-често обаче те се използваха, за да улесняват прелюбодеянията. Изнерви го колко невнимателен беше станал.
— И си мислеше, че ще избягаш, а? — попита той, като повдигна лицето й към своето.
Тя сви рамене.
— Отначало само скуката ме накара да тършувам из стаята. Исках да се позабавлявам.
— Но по-късно… — подпита я той.
— Да, след това ми хрумна, че по тайния проход мога по-късно да избягам.
Устните му представляваха само тънка резка.
— Според новото ни споразумение, Лиз-Ан, на тези опити ще бъде сложен край.
Тя спусна клепачи.
— Ти няма да допуснеш да го забравя, нали?
Рейналф я вдигна от пейката и я притисна в прегръдките си.
— Хайде, докажи ми, че думите ти са били истина.
Тя сложи длани на гърдите му и поклати недоумяващо глава. Не знаеше какво иска от нея. Той се наведе към устните й. Бавно прокара език по долната й устна. Лиз-Ан се задъха, макар докосването да бе кратко, и се зачуди на бързата реакция на тялото си. Дали някога ще може да разбере защо става така?
— Покажи ми, че ме желаеш — каза той.
Сега тя разбра за кои нейни думи говореше той. Да, не беше го излъгала. Не беше ги казала просто от отчаяние. Със затворени очи, го целуна така, както той й беше показал по-рано същата сутрин. Отначало като припламващ пламък, после желанието й се разгоря. Крайниците й като че ли натежаха. Цялата беше предчувствие за онова, което той й беше обещал, но не беше изпълнил. Притисна се в него и потръпна сладостно, когато усети доказателството за надигащата се и у него страст. Когато откъсна устни от неговите, тя беше замаяна и щеше да падне, ако той не я беше хванал за рамото.
— Доволен съм да разбера, че си казала истината. За нещастие, мястото не е подходящо, за да продължиш да ме убеждаваш. — Поведе я по пътеката. — Хайде, искам да ми покажеш тайния проход.
Съвзела се достатъчно, Лиз-Ан забърза след него.
— Оттук — каза тя и посочи ниската пролука, скрита зад розовите храсти. Наведе се и изчезна вътре.
За Рейналф не бе така лесно да я последва, но и той успя да мине през вратата.
— Нашата стая е на третата площадка — каза тя и затвори вратата след тях.
Настъпи пълен мрак. Той я хвана за ръката.
— Не носиш ли факла?
— Не, не се сетих — прошепна тя и усети, че лицето му е само на няколко сантиметра от нейното. — Но мракът не може да ме уплаши.
— Не, аз дори не си го помислих, Лиз-Ан. Знам, че много малко неща могат да те уплашат. Но можеше да си счупиш врата!
— О, за това ли…
Той мина пред нея, плъзна ръката си по нейната, докато намери пръстите й, сключи своите около нейните и я поведе нагоре. Когато стигнаха първата площадка, тя стисна ръката му, с което му даде знак, че иска да спрат.
— Само да надникнем — прошепна тя и се обърна към вратата.
Искаше да й откаже, но нещо, може би детинското й вълнение, го накара да й се подчини.
— Добре — съгласи се той с дълга, примирена въздишка.
Тя освободи ръката си от неговата и лесно намери тайната ключалка. Отвори тихо вратата и в прохода нахлу светлина. Видя се гърбът на гоблен. Когато отвори по-широко вратата, до тях достигнаха гласове. Ръката на Рейналф я спря.
— Достатъчно — прошепна той и започна да притваря вратата.
Гласът на сър Хамил, който говореше доста високо, достигна до ушите им.
— Ти си сгодена за друг, Елспет!
— Този дърт козел! — отговори Елспет.
— Той ще ти бъде добър съпруг. Богат е…
— И Рейналф Уордю е богат. Той ще ми бъде още по-добър съпруг. — Гласът й звучеше пронизително. Беше ядосана. — Искам да се омъжа за него.
Лиз-Ан обърна рязко глава и удари Рейналф по брадичката.
— Той ще ми предложи, татко. Знам, че ще го направи.
