— Не, Елспет, не мисля така. Струва ми се, че жената, която дели леглото му, го задоволява достатъчно.
— Тази курва! Тя не е дама, а уличница! Той сам го каза вчера. Забеляза ли как погледът й го следва навсякъде?
Лиз-Ан се чувстваше така, сякаш й бяха ударили плесница. В очите й се появиха сълзи. Отдръпна се от вратата и се подпря на студената каменна стена.
— Елспет — продължи да я укорява сър Хамил, — не знаеш какво говориш.
— Не знам, така ли? Сигурна съм, че той скоро ще си потърси нова съпруга и тогава ще захвърли тази уличница като непотребен парцал.
Трепереща, Лиз-Ан гледаше неподвижната фигура на Рейналф, която се открояваше на прага. Макар да не можеше да види реакцията му, усещаше, че е напрегнат.
— Достатъчно, Елспет. Мъжът е вдовец съвсем отскоро, за Бога. Съмнявам се, че е готов отново да поеме бремето на брака. Аз не бих го направил, ако бях на негово място.
— Да, но ти имаш деца, наследник. А той няма.
Макар да не искаше да слуша повече, макар да беше болезнено, Лиз-Ан научи много повече неща за Рейналф през тези десет минути, отколкото през изминалите четири дни. Странно, но тя не беше се сетила за възможността той да има съпруга…
— Няма повече да говорим за това, дъще. — Сър Хамил решително сложи край на разговора.
Миг по-късно друга врата силно се затръшна. Вибрациите се почувстваха и в стената, на която Лиз-Ан беше подпряла гръб. Рейналф затвори внимателно вратата.
— Ела — каза той и поведе Лиз-Ан.
Тя мъчително преглътна. Гърлото й се беше свило от мъка. Не можеше да се концентрира върху стъпалата. До третата площадка оставаха само няколко, когато тя се препъна и започна да пада. Рейналф здраво я сграбчи, дръпна я и я сгуши в прегръдките си.
— Шшт — прошепна той в ухото й, когато чу първите ридания, изтръгнали се от гърдите й.
Тя прехапа устни и силно си пое дъх.
— Нищо хубаво не произлиза от подслушването на чужди разговори — каза той нежно и прокара палци под очите й, за да изтрие сълзите.
Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, за да откаже предложената й утеха.
— Излъгах — каза тя простичко, но гласът й беше напрегнат.
— Пак ли? — Той, като че ли се развесели от признанието, за което моментът не беше особено подходящ.
Тя кимна. А после си спомни, че той не я вижда, затова каза:
— Страхувам се от мрака.
— Защо? Няма нищо, което да съществува в мрака, а да го няма на дневна светлина.
— Грешиш — каза тя и отблъсна опита му да я притисне до себе си. — Има сънища и спомени, от които не мога да избягам и които съществуват само на тъмно.
Сънища? Рейналф си спомни за нощта, когато беше станал свидетел на кошмара й.
— Какво те измъчва, Лиз-Ан?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Аз… страхувам се, че някой ден Джилбърт ще ме изостави. — Гласът й едва се чуваше. — И тогава ще бъда наистина сама.
Рейналф се изненада от силата на ревността, която думите й породиха в сърцето му. Брат й се радваше на абсолютната й преданост — нещо, на което той не смееше дори да се надява. Да, а също така и на нейната любов. Беше шокиран от онова, което едва сега призна пред себе си. Това ли искаше той? Любовта й? Незабавно отхвърли мисълта, но тя се върна.
— В живота никога няма сигурност — каза дрезгаво.
Тя мълчеше. Само дишането й се чуваше в тясното пространство на прохода. Минаха няколко минути, преди да проговори отново.
— Струва ми се, че най-много от всичко се страхувам от теб, Рейналф.
Беше се досетил. Не веднъж беше виждал страха, изписан на лицето й, отразил се в очите й, но до този момент не се досещаше за силата на чувството. То беше по-силно от разума й. И отговорът се намираше някъде там, в онази част от нейния живот, която тя криеше от него.
— Ами миналото? — попита той, защото знаеше, че там ще намери ключа към загадката.
— Ти си миналото, настоящето и… бъдещето. Ти си навсякъде и аз не мога да избягам от теб. — Беше повишила глас. — Защо се върна? Бях доволна все пак!
Той я притисна към себе си.
— Наистина ли, Лиз-Ан? Аз не мисля така.
— Бях — заяви тя, но гласът й прозвуча неуверено, като че ли се опитваше да убеди сама себе си.
Той намери лицето й в мрака и нежно го погали.
— В Пенфорк ти говореше, че сме се срещали и преди. Кажи ми в какви прегрешения ме обвиняваше! Не си спомням да съм те виждал някога преди онзи ден в залата на лорд Лангдън. Мисля, че не бих те забравил, ако те бях зърнал дори само за миг.
Тя трепереше, но се отдръпна от топлината на тялото му.
— Не мога, защото тогава още повече ще се страхувам от теб.
Напомни си, че трябва да е търпелив и да потиска непрекъснато гнева си.
— За Бога! — извика той.
Ядосан се обърна и я дръпна по малкото останали стъпала, наведе се и затърси ключалката. Намери я, отвори вратата и бутна Лиз-Ан в стаята пред себе си. Тя застана до прозореца с ръце, сключени на гърба. Рейналф й хвърли поглед, изпълнен с копнеж. После отиде до другата врата и я отвори широко. Двамата мъже, които стояха там, се обърнаха и усмивките замръзнаха на лицата им, когато видяха господаря си.
— Милорд! — извика единият от тях. — Но… как… ?
— Изпратете да повикат Геоф! — изкрещя Рейналф и затръшна вратата.
Застана до Лиз-Ан.
— Тази вечер трябва да свърша много работа, а не мога да те оставя сама. Геоф ще стои при теб, за да не правиш повече бели.
— Аз ти дадох думата си. Повече няма да се опитвам да избягам — възпротиви се тя.
— Да, но аз не мога да ти вярвам, докато ти ми нямаш доверие. Ясно ли е?
Тя кимна.
— Добре.
Той тръгна към вратата.
— И не подлагай момчето на мъчения — добави той, отиде до легена и напръска лицето си с вода. — Ако Бог е рекъл, утре сутринта вече няма да сме тук — прошепна той.
— Къде ще отидем?
Той се обърна към нея. Тя му подаваше хавлия.
— Това не е твоя грижа.
Тя кимна и започна да попива водата от лицето му. Жестът й го изненада и той стоеше, неспособен да направи каквото и да било. Просто я гледаше.
— Готово — каза тя и отстъпи назад.
Той я гледа още известно време, а после каза:
— Не искам от теб пълно подчинение. Искам твоя огън, особено в леглото си. Просто не искам между нас да има спорове, кавги.
— Аз не съм ти се подчинила, не се страхувай — побърза да го успокои тя. — Просто изпълнявам задълженията си на слугиня. Нали, все пак, не съм дама, а?
Той повдигна вежди. Какво ли беше намислила сега?
— Трябва да се срешеш — предложи му гребена тя, като хвърли поглед към косата му, която беше в безпорядък.
Той взе гребена и седна на дървения сандък.
— Ти трябва да го сториш. Такива са слугинските ти задължения — обясни й.
