Лиз-Ан скръцна със зъби и пое гребена от протегнатата му ръка.
— Нежно — нареди й той.
Тя коленичи до него и прокара гребена през великолепните му коси. За разлика от нейната, неговата коса лесно се подреждаше. Не образуваше възли. Задачата й беше направо приятна. Когато Рейналф внезапно я придърпа в скута си, сърцето й подскочи.
— Непрекъснато се чудя как си се сдобила с това — попита той и посочи изкривения й палец.
Тя се опита да издърпа ръката си, но не успя.
— Злополука — каза кратко, като се опита да прогони от съзнанието си всички кошмарни спомени, които изплуваха. Не искаше повече да мисли за онази злополука, която я тревожеше и подновяваше борбата, която водеха тялото, сърцето и умът й.
— Разкажи ми за съпругата си, Рейналф — каза тя, внезапно променяйки темата.
Той присви очи толкова силно, че те заприличаха на две тъмни цепнатини.
— Вече знаеш повече, отколкото бих искал — каза той.
— Знам само, че вече не е жива.
— И това е достатъчно — измърмори Рейналф и веднага изпадна в лошо настроение при спомена за невярната Арабела.
— Но…
Силно почукване на вратата накара думите да замрат на устните й. Рейналф я вдигна от скута си и отиде да отвори вратата.
— Викали сте ме, милорд — каза вместо поздрав Геоф.
Рейналф му направи знак да влезе, докато самият той остана на прага.
— Геоф, искам да останеш при Лиз-Ан, докато аз приключа делата си със сър Хамил.
Скуайърът изглеждаше силно объркан. Изкриви врат, за да види охраната, поставена пред вратата.
— Изглежда — продължи Рейналф, — тя е открила таен проход, който води към градината. Заварих я там. Не искам да прави повече проучвания.
Лиз-Ан смръщи вежди. Геоф кимна.
— Ще я пазя, милорд.
Рейналф я изгледа предупредително и излезе.
— Е — каза Лиз-Ан, когато няколко минути изминаха, а нито един от двамата не беше проговорил, — искаш ли да ти покажа как да използваш тази кама?
Геоф опипа оръжието с пръсти и се усмихна.
— Мисля, че игра шах би била по-безопасна.
— Шах? — Тя направи гримаса. — Да местим онези смешни малки фигурки по дъската? Ако питаш мен, тази игра няма никакъв смисъл.
Интересът на Геоф беше събуден.
— Значи не можеш да играеш, така ли?
— Знам правилата, но никога не съм изпитвала интерес.
— Аз ще те науча — заяви скуайърът. Отвори вратата, размени няколко думи с охраната и пак се обърна към нея. — Ако имаме късмет, Аарон ще ни намери дъска и фигури.
Лиз-Ан сви рамене.
— Добре. Но те предупреждавам… аз бързо се уча.
ГЛАВА 13
Напуснаха Килиън на другата сутрин, още преди първите проблясъци на зората да огреят нощното небе. По причини, неизвестни на Лиз-Ан, Рейналф стоеше на разстояние от нея през следващите три дни на непрекъсната езда. На втория ден той й даде малко конче, за да язди сама. Но на нея й липсваше присъствието му. Не веднъж, докато пришпорваше кончето да препуска по-бързо, тя се улавяше, че мисли за ръцете на Рейналф, които я обгръщат, за бедрата и широките му гърди, които топлят гърба й. Липсваше й не само утехата на тялото му. Рейналф беше мил с нея и не направи повече опити за физическа близост. Спеше на пода до походното легло. И не само това, той като че ли се беше отдалечил и емоционално от нея. Тя предположи, че вече се е уморил от нея, и се опита да се примири с тази мисъл.
В късния следобед на третия ден направиха лагер в покрайнините на Лондон. Нетърпеливи да продадат нещичко, амбулантните търговци нападнаха лагера и започнаха да предлагат сладки, бонбони, вино, платове, панделки — всичко. Гледката си заслужаваше да се види. Настанила се на един огромен камък, Лиз-Ан наблюдаваше добродушното пазарене между един от рицарите и продавач на пасти. Накрая продавачът отстъпи, взе предложените пари, които бяха по-малко от първоначално поисканите от него, и подаде пастата на рицаря. Като мърмореше недоволно, той размени още три малки сладки срещу монетите, които рицарят му предложи. Към Лиз-Ан се приближи набита жена с престилка и й предложи разноцветни панделки, като се усмихна подканващо с беззъбата си усмивка. Когато видя богатия избор от панделки, очите на Лиз-Ан светнаха. Тя обаче нямаше пари, с които да си купи каквото и да било. Със съжаление поклати глава и обърна глава към мястото, където бяха застанали Рейналф и Уолтър — в близост до конете. Макар да бяха далеч и да не можеше да чуе нито дума от разговора, предположи, че разговарят за неща, които са от особена важност. Беше забелязала завръщането на Уолтър от града. Без съмнение, носеше важни новини от краля.
— Милейди — настоя набитата жена и дръпна Лиз-Ан за ръкава, — ето тази ще изглежда особено добре на черната ви коса.
Лиз-Ан откъсна поглед от мъжете и го насочи към жената.
— Нямам пари. — И показа празните си длани.
Жената се замисли за миг, стиснала здраво устни, а после се отдалечи, като поклащаше огромните си бедра. Геоф и Роланд се засмяха високо и намигнаха на Лиз-Ан, когато тя обърна към тях лицето си, на което се четеше разочарование. Плъзна се по гладката повърхност на камъка и отиде в палатката на Рейналф, където с благодарност се изтегна на леглото.
Навън беше паднал пълен мрак, когато Геоф пристигна с вечерята. Храната беше богата, защото амбулантните търговци ги бяха снабдили с доста неща. Хранеха се в относителна тишина и когато свършиха, разпънаха малка шахматна дъска на пода на палатката. Не беше изненадващо, че Лиз-Ан отново загуби — за пети път.
— Играеш все по-добре — похвали я Геоф, събра фигурите в шепа и ги пусна в чантата си.
Тя сви рамене.
— Играта ми се струва все по-лесна. Не разбирам защо продължавам да се боря да не ми вземеш някоя фигура. Та те са толкова много.
Той се засмя, изправи се и й протегна ръката си, за да й помогне да стане.
— Трябва ти практика — каза той. — Много, много упражнения.
Тя се усмихна.
— Знаеш, нали, че някой ден ще те победя.
— Значи ще останеш при лорд Рейналф? — попита той.
Тя се съвзе, но не преди Геоф да види объркването и почудата, изписали се на лицето й.
— Нямам кой знае какъв избор по този въпрос — отговори тя.
— Мисля, че имаш повече възможности, отколкото съзнаваш, милейди.
Лиз-Ан мълчаливо го изслуша и запомни думите му. Сметна, че те са обезпокоителни, затова ги зарови надълбоко в подсъзнанието си. Усмихна му се и каза:
— Значи ще трябва по-скоро да те победя.
Геоф отметна платнището на палатката и вече на входа, каза:
— Не се съмнявам, че ще успееш. — И й се усмихна, преди да излезе на хладния нощен въздух.
Лиз-Ан скръсти ръце на гърди и започна да си припомня ходовете, които бяха довели до нейното изпадане в мат. Той беше толкова умен!
Няколко минути по-късно, когато Рейналф влезе в палатката, тя скочи на крака.
— Ти си се нахранила — каза той, като забеляза таблата с храната.
— Да, вечеряхме заедно с Геоф — отговори тя, — но оставихме предостатъчно и за теб. — Обърна се и
