можеш да пренебрегнеш кралската воля, нито пък… божията.
— Нито пък ти — отговори Рейналф.
На следващия ден, когато преминаваха през портите на Уестминстърското абатство, Лиз-Ан беше кисела, а Рейналф — замислен и като че ли отдалечен от нея. Не бяха разменили нито дума от предишната вечер и мълчанието започваше да става неудобно. Геоф яздеше тихо след тях, усетил настроението им. Макар да не знаеше какво е предизвикало поредното спречкване, усещаше, че то е сериозно. Чудеше се на безпокойството, което то предизвикваше у него. Наистина, беше започнал да харесва и дори да обича любовницата на господаря си. Дори може би я обичаше прекалено много, упрекна се той. Лиз-Ан се беше подчинила и яздеше на женско седло, както беше настоял Рейналф. Беше вдигнала надменно глава и не обръщаше внимание на любопитните погледи на хората, които ги срещаха из града. Скритото местенце между бедрата й я болеше и й напомняше за предишната вечер. Тя се отпусна назад, за да го облекчи от тежестта на тялото си, но не престана да мисли нито за случилото се, нито за виновника за него.
Гледаше спокойно как Рейналф слиза от коня и се приближава, за да й помогне. Пренебрегна протегнатите му ръце и бърза като дух, вдигна полите си и скочи от другата страна, преди той и конят да са имали време да реагират. Оправи роклята си и му се усмихна кисело, когато той заобиколи коня и здраво я хвана за лакътя. Макар да мълчеше, очите му казваха много. Помогна й да изкачи стъпалата, които водеха към замъка. Докосването му беше обезпокоително, но Лиз-Ан се опитваше да не мисли за мъжа, който крачи до нея. Огледа внимателно сградата, пред която се намираха. Уестминстър светеше като перла, наскоро достроен и обновен. За първи път Лиз-Ан го виждаше толкова отблизо. Когато предната година, заедно с Джилбърт, беше посетила кралския двор, Хенри и Елинор бяха отседнали в замъка Бермондси, който се намираше в източния, по-оживен край на града. Лиз-Ан беше впечатлена от великолепието му, макар непрекъснато да мислеше как да се освободи от присъствието на Рейналф.
Като влязоха, Рейналф размени няколко думи с един от войниците. Двамата последваха мъжа, който ги поведе нагоре по стълбите, а после по един дълъг коридор. В неговия край войникът отвори една врата и им направи път, за да влязат. Рейналф побутна Лиз-Ан пред себе си, отново размени шепнешком няколко думи с войника, влезе в стаята и затвори вратата Лиз-Ан застана в далечния край, с гръб към камината.
— Какво е това? — попита тя, обхождайки стаята с поглед.
— Докато сме тук, това ще бъде твоят апартамент — каза той и отиде до нея.
Тя повдигна вежди.
— Докато останем? — повтори. — Дълго ли ще останем в Уестминстър?
Той сви широките си мускулести рамене, които ясно се очертаха под тънката туника.
— Дотогава, докато е угодно на краля. Докато сме му необходими.
— Угодно? Необходими? — повтори тя, изпълнена с подозрения.
Защо крал Хенри я беше повикал в замъка, запита се за стотен път. Тя беше просто една от многото благороднички. Едва ли беше най-изтъкнатата сред тях. Защо беше това отношение? Погледът й се зарея над главата на Рейналф и за втори път обходи стаята. Мебелите бяха прекрасни. Като осъзна значимостта на обстановката, ужас изпълни сърцето й.
— О, не! — простена тя, отчаяно търсейки изход от новото положение.
Рейналф смръщи вежди и я хвана за рамото.
— Какво има?
— Кралят има намерение да ме омъжи, нали?
Той поклати глава. Не разбираше обърканите й мисли, несвързаното й говорене.
— Да се ожени за теб? — Той се засмя. — Кралят вече е женен за Елинор…
— Не! — Тя се отскубна и отиде до голямото легло, покрито с балдахин — Да ме омъжи за другиго.
Рейналф я последва.
— За какво говориш?
— Не виждаш ли? — Тя разпери ръце, за да обхване с жеста си стаята.
— Лиз-Ан, обясни ми! Думите ти нямат смисъл! — каза той и я бутна върху леглото.
Тя поклати глава, легна по гръб и покри лицето си с ръце.
— Миналата година се опита да ме омъжи за сър Артър Фендъл — каза тя глухо. — Аз не исках и кралят много се ядоса.
— Отказала си? Предизвикала си краля?
Тя го погледна през разперените пръсти на ръцете си.
— Не точно…
— Престани с тази словесна игра. Какво точно се случи?
Тя въздъхна тежко и се повдигна на лакти.
— Направих така, че сър Артър да промени намеренията си и вече да не ме иска за съпруга. Толкова беше просто, наистина.
Рейналф нетърпеливо плесна с ръце, за да я подкани да продължи.
— Преборих се с него — призна тя и се изправи на крака.
— Какво? — Той приближи лицето си до нейното.
— Преборих се с него — каза тя и мина покрай него.
Рейналф я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си.
— Ще ми обясниш ли най-после?!
— Няма много за обясняване. — Като видя гнева, който разкриви чертите му, тя сви рамене. — Малко след като крал Хенри обяви, че ще ме даде за съпруга на сър Артър, този ужасен дребен негодник започна да се хвали, че вече е бил с мен в леглото. Чух едно особено нецензурно описание за това, как той… е, ти знаеш. Съвсем случайно — тя повиши глас, изпълнен със сарказъм — го ударих по носа.
Ужасът, изписан на лицето на Рейналф, я очарова. Протегна ръка, за да изглади бръчките, набраздили челото му.
— Не гледай така разтревожено. Не можеше да ми отвърне там, пред краля, макар че сигурно щеше да се опита по-късно. А когато го направи, го проснах по гръб и седнах отгоре му.
Устата на Рейналф зееше широко отворена.
— Наистина ли? Проснала си го на земята?
— Да — потвърди тя и се засмя, забравила за миг настоящите си проблеми, спомнила си объркването на онзи дребен негодник. Той се беше държал надуто и арогантно, а тя го беше повалила без много усилия. И наистина беше много горда със себе си. — Но трябва да призная, че той не беше огромен като теб, Рейналф. Всъщност беше по-нисък дори от мен и с крехко телосложение. Не беше голямо предизвикателство, наистина.
Рейналф поклати глава.
— Сигурен съм.
— Няма нужда да казвам, че той размисли и оттегли предложението си. За щастие, Джилбърт ме отведе у дома, така че кралят не можа да замисли друга женитба.
Рейналф си изясни някои неща, но не успя да разбере защо нейното признание го учуди толкова много. Та нали подобно поведение беше типично за нея и той го беше наблюдавал неведнъж. Едва през последните няколко дни, след тръгването им от Килиън, беше успял да види и някои други страни на характера й.
— И мислиш, че ще опита пак? — заключи той. Нямаше намерение да отстъпи на друг мъж това, което беше завладял.
Тя въздъхна с досада.
— Много е вероятно.
— Вчера сети ли се за това?
— Мина ми през ума, просто като възможност. А сега вече съм сигурна. Защо иначе ще ме настанява в сватбен апартамент?
За първи път Рейналф огледа стаята. А после, като си мърмореше нещо под носа, отиде до вратата и я отвори.
— Къде отиваш?
— Няма да е прилично да делим една и съща стая — каза той и се обърна към нея с ръка на
