две. Опита се да се отдръпне, но нямаше накъде. Той потъна още по-дълбоко в нея. И спря, защото искаше да й даде време да свикне с усещането, макар забавянето да беше особено мъчително за него. Тя бавно се отпусна, което беше знак за него, че може да продължи. Прошепна името й, покри устата й със своята и започна да се движи — отначало бавно, а после, когато усети пробуждането на тялото й, по-бързо. Ръцете й се плъзгаха по гладката му кожа и увеличаваха удоволствието му, заличаваха всички съмнения у него, че тя го желае. Той обхвана бедрата й с ръце, за да й помогне да се движи в ритъм с него. Болката беше изчезнала. На нейно място се беше появила сладка нега. Лиз-Ан инстинктивно следваше движенията на тялото му, разтвори по-широко крака, за да го приеме още по-надълбоко. Беше се отдала изцяло на страстта. Ноктите й оставяха следи по гърдите и гърба му, устните й тихо шепнеха името му. Зад притворените клепачи очите й виждаха как тялото й се издига нагоре, как се стреми към нещо великолепно, но все още изплъзващо се. Тя знаеше, че то си струва дългото очакване. В утробата й гореше огън, изпитваше дълбока нужда от ласките му. Отчаяно се стремеше към кулминацията. Едва дишаше. Дъхът излизаше от ноздрите й горещ, на пресекулки…
Съвсем близо до върховното удоволствие, Рейналф чу нейния вик на задоволство и почувства ритмичното свиване и отпускане на плътта, която обгръщаше члена му. Темпото, което наложи, стана бясно, неудържимо. Нуждата го тласкаше напред, той повдигаше тялото й от леглото, за да го почувства по-добре. Най-после. Тялото му се напрегна, той отметна глава назад и извика. Семето му се изля в топлата й подканваща плът. Никога преди, с никоя друга жена, не беше постигал такава пълнота на чувствата. Сливането беше нещо повече от обикновена страст, макар много да му се искаше да вярва в обратното. Каква ли магия й даваше тази власт над него? Той се отпусна върху гърдите й, меки като възглавница, и зарови лицето си във влажната й коса. Тялото му все още тръпнеше сладостно. Сърцата и на двамата биеха силно. Лежаха неподвижни, докато страстта бавно угасваше, задоволена, в телата им.
Лиз-Ан обърна глава и го погледна. Далечният пламък на свещта осветяваше лицето му. Сега чертите му бяха отпуснати и по-меки, дългите му светли мигли хвърляха сенки по бузите му, устните му също бяха отпуснати, меки. Тя смръщи чело, когато осъзна какво се бе случило. Рейналф я беше любил и това й беше доставило огромно удоволствие. Тя прехапа устни. Не разбираше тези странни чувства, които владееха сърцето й и предизвикаха хаос в ума й. И най-много от всичко я озадачаваше това, че тялото на Рейналф вече нямаше онзи ужасен, отвратителен белег. Беше сигурна, че това е той. Не можеше да бъде друг човек, защото не можеше да има двама души, които да си приличат толкова много. Всичко друго си беше същото — ръстът му, телосложението, очите и най-вече косата! Дали не си беше въобразила, че вижда белег? Или може би си го беше измислила? Спомените се върнаха съвсем живи и тя отново видя белега. Не, не се беше излъгала. Погледна отново лицето му и я обхвана паника. Сълзи на разкаяние се появиха в очите й, студени пръсти сграбчиха сърцето й толкова силно, че я заболя.
Шестото чувство на Рейналф го предупреди за промяната в нейното настроение. Вдигна глава и погледна Лиз-Ан право в разплаканите очи. Тя потисна риданията си и извърна глава. Рейналф не можеше да повярва. След като се бяха любили, след като бяха стигнали заедно до върха, тя щеше да развали всичко с тези сълзи.
— Защо плачеш? — попита я той и хвана брадичката й с ръце, за да не може тя да избегне погледа му.
Тя дълго го гледа. Той загуби търпение и я разтърси.
— Какво не е наред с теб? В един момент си огън в ръцете ми, а в следващия ставаш като парченце лед! — Арабела. В паметта му изплува образът на красивата жена, която беше негова съпруга. Тя правеше същото — играеше си с чувствата му. Те като че ли бяха любимата й играчка. — Господи! — почти проплака той. — Напомняш ми за моята съпруга!
Лиз-Ан отново го погледна.
— Сега, след като получи каквото искаше, след като си отмъсти, ще ми позволиш ли да се върна в Пенфорк?
Гняв, дълбок и неудържим, го завладя.
— Не съм взел от теб нищо, което да не си ми дала доброволно — остро й напомни той. — Не съм те изнасилил.
Спомените извикаха гнева на Лиз-Ан — гняв, който можеше да съперничи достойно на неговия.
— Но щеше да го направиш!
— Ако това ти носи утеха, можеш да вярваш в него — каза той троснато. — Аз ще ти кажа само, че тази нощ беше първата и че ще има още много нощи, в които ще правим любов. — Освободи тялото й от своето, легна до нея и втренчи поглед в кръвта, свидетелство за нейната девственост. — Ти си моя, Лиз-Ан, и ще те вземам всеки път, когато те пожелая. И те уверявам, че ти всеки път ще бъдеш съгласна.
— Надявам се да си доволен, защото вече никога няма да ти позволя да ме съблазниш с ласките си! Никога вече!
Тя придърпа завивките до брадичката си, но само секунда по-късно той ги дръпна силно надолу. Тя решително протегна ръка към тях, докато погледът му смело обхождаше тялото й.
— Мразя те! — изпищя тя и покри гърдите си с ръце. — Мразя те! Мразя те! Мразя те!
— Може и така да е — каза той и плъзна длан по ребрата й. — Но тялото ти не ме мрази, а това ми е достатъчно.
Неоспоримата истина на думите му я накара да притихне. Тялото й желаеше неговото, отговаряше на ласките му и тя не изпитваше разкаяние за постъпките си. Но нямаше да го признае пред него. Легна по корем и скри лицето си.
— Надявам се, че ще спиш удобно на пода, милорд — прошепна тя и се сгуши във възглавницата.
Рейналф се изправи и се загледа в извивката на хълбоците й.
— Не, никога вече — отговори той и загаси свещта.
Върна се след миг, накара я да му направи място и легна до нея. Тя беше готова да побегне, рязкото й движение почти прекатури леглото, но той я задържа и я грабна в прегръдките си. Тя се съпротивляваше, гневът й беше противник, който той не можеше лесно да подчини на волята си. Но Рейналф беше търпелив, затова спокойно изчака тя да притихне. Ето сега, помисли си той, когато дръпна завивката над голите им тела, тя ще заплаче. Но тя не заплака. Не искаше да му покаже колко объркана се чувства. Той беше неин враг и тя нямаше да му позволи да види слабостта й, защото можеше да я използва срещу нея.
— Спи, Лиз-Ан — прошепна той. — А утре сутринта ще отидем да се видим с краля.
Тялото й се вцепени.
— Ние? Ще отидем?
Той кимна в мрака.
— Да, ти ще ме придружиш.
Тя се завъртя и носовете им почти се допряха.
— Ще ме заведеш като своя пленница при краля? — попита тя недоверчиво. — Нима си толкова смел!
— Не, не такава е целта ми. Не съм чак такъв глупак. Но кралят настоя да те заведа при него.
— Но откъде той знае, че съм с теб? Сигурна съм, че не ти си му казал!
— Не, но в града има много уши и очи. Забелязали са те още при пристигането ни. Трябваше да те скрия.
Лиз-Ан не успя да скрие внезапно осенилата я мисъл. Изрече я на глас:
— И мислиш ли, че кралят ще одобри това, че си ме отвлякъл?
Рейналф я прегърна още по-здраво.
— А ти мислиш ли, че ще одобри това, че ти ме беше затворила в мазето и ме бе оковала, Лиз-Ан? Нима ще одобри раните, които ти нанесе на един от неговите предани барони? — Когато тя не отговори, той продължи: — Не мисли, че ще ми избягаш, като се обърнеш с молба към него. Той няма да се поколебае да те накаже за неуместното ти поведение спрямо мен.
— Как тогава ще обясниш присъствието ми?
— Ще дам толкова подробности, колкото да стане ясно, че оставаш при мен — каза той тихо — Нали не си забравила клетвата си, Лиз-Ан? Дори кралят не може да те освободи от нея.
Тя му обърна гръб.
— Правя всичко възможно, за да не я забравя — изръмжа тя, — но ти не бива да забравяш, че не
