дръжката.
— Знам. Не това те питам.
— Моята стая е по-нататък по коридора. Ако имаш нужда от мен, там съм.
— Няма да имам нужда от теб.
Той сви рамене.
— Наредих да ти донесат гореща вода за ваната. Освежи се. След малко ще дойда да те взема, за да слезем за обяд.
Тя кимна, свела поглед към ръцете си. Когато чу вратата да се затваря след него, вдигна поглед и смръщи вежди. Какво ще направи той, запита се тя, ако кралят я даде на друг мъж? Не можеше да заяви, че е негова, без също да й направи предложение…
ГЛАВА 14
Облечена в дрехите, които Рейналф беше взел назаем и изпратил в стаята й, Лиз-Ан вървеше тихо до него. Двамата влязоха в залата, където щеше да се състои обедът. В далечния край, седнал на леко издигната платформа, се виждаше крал Хенри, а до него — кралицата. Кралят ги забеляза и им направи знак с ръка да се приближат.
Лиз-Ан погледна първо кралица Елинор. Тя беше в началото на трийсетте и беше с десет-дванайсет години по-възрастна от съпруга си, който беше коронясан едва преди две години. Независимо от възрастта, Елинор все още беше легендарната красавица, за която трубадурите пееха много песни. Скоро беше родила трето дете на краля — принцеса Матилда, но лицето й не беше погрозняло ни най-малко от това. Беше така невероятно женствена и силна в същото време, че Лиз-Ан изпитваше добронамерена завист към нея. Особено красиви бяха интелигентните й ясни зелени очи. Тя се усмихна колебливо на Елинор, а после отправи поглед към четвъртитото брадато лице на краля. Той изглеждаше точно така, както си го спомняше тя, макар от паметта й да убягваше фактът, че косата му е толкова рижава, направо морковена на цвят. По кожата на лицето му имаше лунички. И все пак, той беше красив мъж. Неохотно срещна погледа на големите му сиви очи и се сви, като видя неодобрението в тях. Устните на краля бяха свити, напрегнати. Да, очевидно беше, че той си спомня тяхната последна среща. Тя нервно откъсна очи от неговите и огледа дългата маса. Погледът й се спря на един от мъжете, който неприкрито и неприлично се взираше в нея и Рейналф. Тя премигна и внезапно си спомни момчешкото красиво лице на Филип Чаруик. По бузите й плъзна руменина, предизвикана не от смущение, а от гняв. Беше ирония на съдбата, че сега се озовава в присъствието и на двамата — на Рейналф и Филип — двамата й най-омразни врагове. Бяха минали шест години, откакто за последен път беше видяла бившия си годеник, а две години бяха изминали от срока за сватбата, която така и не се беше състояла. Изненада се, че спомените й са така пълни, недокоснати от времето. Като се изключи сивата коса по слепоочията му, той си беше съвсем същият. Дали я беше познал? Стомахът й се сви. Тя откъсна поглед от него, защото двамата с Рейналф бяха застанали пред краля и кралицата. Рейналф леко натисна ръката й и те коленичиха. Настъпи краткотрайна тишина, а после им бе наредено да се изправят.
— Барон Уордю и лейди Лиз-Ан, вие сте добре дошли в моя двор — каза крал Хенри и се наведе към Рейналф, изпълнен с очакване. — Вярвам, че ми носиш добри новини.
— Да, Ваше величество, така е.
Хенри се усмихна.
— Тогава нека, докато се наслаждаваме на храната, да поговорим за това. Ела. — Той им посочи двата празни стола от дясната си страна. — Седнете до мен.
Лиз-Ан и Рейналф трябваше да заобиколят масата, за да стигнат до местата си. Като минаваха край Филип, Лиз-Ан смело срещна погледа му. В нейния се четеше силна омраза. Филип й се усмихна, но я огледа презрително от глава до пети — нещо, което не убягна на Рейналф. Ръката му, положена върху нейната, осезателно се напрегна и я стисна по-здраво.
— Може би искаш да се настаниш в скута му? — изсъска Рейналф.
Тя срещна неодобрителния му поглед, но запази мълчание. Устните й бяха здраво стиснати. Страхуваше се, че ако отвори уста, насъбраният й гняв ще се излее в неподходящи думи. Надяваше се, че Рейналф ще оцени усилията, които полага, за да не направи сцена.
— Дръж се прилично — напомни й той, когато й помогна да седне на мястото си.
Настани се до нея и веднага посвети вниманието си на краля. Лиз-Ан се чувстваше изолирана и самотна. Бореше се с изкушението да погледне към Филип. Надигна чашата, която беше пълна с тъмно, пивко вино. Опита го. Беше превъзходно. И преди да се усети, още преди да си е взела и хапка от храната, изпи и последната капка. Чашата веднага беше напълнена отново. Вдигна я пак към устата си и усети нечий поглед. Всъщност наблюдаваха я повече от дузина любопитни очи. Без съмнение, всички се чудеха каква е връзката й с Рейналф. Тя вдигна глава и погледна, с присвити очи, Филип Чаруик. Сигурно не я е познал, защото никога не беше я гледал по този начин. Не, той винаги беше търпелив, толерантен с нея. Рейналф, който още не беше пуснал ръката й, сега я стисна с всичка сила, което я принуди да обърне глава към него. Започваше да чувства замаяност от виното, но не чак толкова, че да не разпознае гнева, който го обземаше, като наблюдаваше Филип и нея.
— Лиз-Ан — прошепна той, като не откъсваше очи от мъжа, когото смяташе за свой съперник, — помни, че ми принадлежиш. Ти си моя, единствено моя.
Тя вдигна чашата към устните си и смело се наведе напред, като по този начин прекъсна визуалната връзка между двамата мъже.
— За момента — отговори насмешливо тя и посвети вниманието си на храната.
С тихо, гърлено ръмжене, Рейналф пусна ръката й и се обърна към краля. Когато най-после досадният обяд приключи, главата на Лиз-Ан беше чувствително замаяна. Беше изпила две или три чаши вино, без да хапне нищо. Не каза нито дума, докато Рейналф я водеше към мястото, където Геоф го чакаше. След като предаде Лиз-Ан на неговите грижи, Рейналф се отдалечи. Филип наблюдаваше действията му, скрит в една от нишите извън залата, отбелязвайки колко собственически се държи баронът с жената, която не е негова съпруга. А, че не е такава, беше повече от сигурен. Като всички други, и той се интересуваше от връзката между двамата, но по съвсем различни причини. Страстта гореше в слабините му. В мига, в който я видя, реши, че тя ще бъде негова и че връзката между нея и любимия барон на краля е без значение. Нейната дива и непокорна красота караше всички други дами в двора да бледнеят. Тези закръглени бедра обещаваха много неща, а удоволствието, което криеха високите й едри гърди, сигурно щеше да е несравнимо. Ще бъде истинска наслада да влезе в нея, мислеше той. Сластните мисли станаха причина да изпита ерекция, която му причини известно неудобство. Затова започна да мисли за барон Уордю. Май и преди беше виждал тази светла, почти безцветна коса, тези очи. А и това страховито телосложение… Да, и беше абсолютно сигурен къде го е виждал. Вече беше доловил приликата. А знанието дава сила и макар още да не знаеше как би могъл да го използва за своя изгода, щеше да го направи, когато му дойде времето. Прогони тези мисли от главата си и бързо последва скуайъра и дамата. И нетактично застана на пътя на Геоф, когато двамата стигнаха до стълбището.
— Аз съм сър Филип Чаруик — каза той на младежа. — А ти си…
Геоф изпъна тяло, така че на височина почти се изравни с другия мъж.
— Аз съм Геоф и съм скуайър на барон Уордю.
— Хм — прошепна Филип и обърна поглед към дамата. Направи го така, че застана в профил към Геоф.
Лиз-Ан се вгледа в лицето на Филип, който беше повдигнал въпросително вежди, и й се прииска да се засмее на глас. Не беше я познал. Наистина ли се беше променила толкова много?
— Бих искал да имам удоволствието да науча името ви, милейди — каза той с кадифен глас, приличен на котешко мъркане. Взе дланта й и я поднесе към устните си.
Когато се наведе да целуне пръстите й, откри, че вече не държи ръката й. Изненадан от отказа й, вдигна поглед към зелените й очи. Стори му се позната. Беше ли възможно все пак да познава дамата? Беше ли я срещал и преди? Челото му се набразди от усилието да си спомни. Ясно чувстваше неприязънта й към него.
— Срещали сме се и преди — каза тя спокойно, с леден тон, и демонстративно избърса длан в носната
