събития. Утре сутринта лейди Лиз-Ан сама ще направи своя избор. — Той се засмя на глас. — Може би най-после ще прояви поне малко желание да се омъжи.
Рейналф не беше доволен, но кралят беше приключил въпроса и се беше изправил на крака. Даде знак, с който обявяваше края на вечерята. Рейналф забеляза Филип сред благородниците, които бързаха да излязат от залата. Стана бързо от стола, като остави Уолтър да го последва, ако желае. Уолтър не само го последва, но грубо му препречи пътя.
— Изглежда, непрекъснато ще ми пречиш да достигна целта си! — изръмжа недоволно Рейналф.
— Не, милорд. — Уолтър не се помръдна от мястото си. — Ще стане така, както каза кралят. Нека лейди Лиз-Ан сама реши съдбата си. — Той смело хвана господаря си за ръката. — Тя ще избере теб.
Рейналф беше изненадан от увереността, която думите му изразяваха. Дали щеше да избере него? След обвиненията, отправени към него, и твърдението, че е била привързана към годеника си? Не, той не мислеше като Уолтър.
— Пуснете ме, негодници такива! — извика Лиз-Ан, като се съпротивляваше отчаяно. Но двамата мъже я държаха здраво. Без да промълвят нито дума, те грубо я блъснаха в залата и излязоха. Тя успя да се изправи на крака — точно когато вратите силно се затръшнаха след тях.
— Решихме, че може да решите да си тръгнете рано-рано, лейди Лиз-Ан. — От другия край на залата до нея достигна гласът на краля.
Беше обхваната от странно предчувствие, че е обречена. Бавно обърна глава към крал Хенри, който стоеше на богато украсен стол върху издигната платформа. До него седеше Елинор облечена в дълга и широка рокля с цвета на сапфир. От лявата страна на кралицата стоеше набит свещеник, който стискаше книга с псалми. От дясната страна на платформата стояха Рейналф и Филип. Изпълнена с подозрение, Лиз- Ан местеше поглед от едно лице към друго, но винаги накрая поглеждаше към Рейналф. Макар да беше далеч от нея, тя се досещаше, че е стиснал здраво устни. Щеше да се случи нещо ужасно, беше сигурна. И не беше ни най-малко изненадана.
— Приближете се, лейди Лиз-Ан — нареди Хенри. — Накарахте ни да ви чакаме достатъчно дълго.
Да, войниците я бяха заловили, когато тази сутрин се промъкваше през градината, и я бяха довели тук, пред краля, без да й дадат обяснения. Тя се приближи с изправени рамене и застана пред краля. Лицето му не предвещаваше нищо добро. Тя повдигна поли и направи реверанс.
— Достатъчно — каза той.
Лиз-Ан се изправи и отново погледна Рейналф.
— Този път ще ви омъжа, лейди Лиз-Ан — каза Хенри. Тонът му много приличаше на онзи, който баща й използваше, когато тя се беше провинила. — Отдавна сте бреме за брат си. Време е вече някой да смъкне товара от плещите му. — Той й се усмихна.
Лиз-Ан смръщи още по-силно вежди. Не смяташе остроумието му за забавно, но не се осмели да каже нито дума.
— Още веднъж — продължи той — се постарах да ви намеря подходящ съпруг. И този път няма да се оставя да ме предизвикате. Ще се омъжите още днес. Не искам да слушам нищо. Разбрахте ли?
Тя погледна свещеника. Присъствието му в залата беше обяснимо. Очевидно кралят твърдо беше решил да я омъжи, преди да е измислила някакво оправдание. Погледна пак Рейналф и Филип. Обзе я неописуем ужас. Кралят имаше намерение да я омъжи за Филип. А Рейналф като че ли беше готов да му я отстъпи. Зави й се свят и започна да й се повдига. Лицето й силно пребледня. Защо Филип се беше съгласил на женитба, която преди години беше отхвърлил? Сега вече тя наистина не беше девствена. Не, не можеше да мълчи.
— Но, Ваше величество…
— Разбрахте ли ме, лейди Лиз-Ан? — извика Хенри със силно почервеняло лице.
Тя кимна със сведени към пода очи.
— Ще ме гледате, когато ви говоря! — Той тропна с крак, за да подчертае сериозността на думите си.
Лиз-Ан си пое дълбоко дъх, вдигна поглед към него и отново кимна.
— Да, Ваше величество, разбрах…
Той се усмихна победоносно и се облегна назад в огромното кресло.
— Доволен съм, че най-после се разбираме. — Той въздъхна дълбоко и погледна първо Рейналф, после Филип. — Въпреки лошото ви поведение, реших да бъда великодушен към вас. Кралицата вярва, че е по- добре вие сама да изберете бъдещия си съпруг. И така, можете да избирате между тези двама рицари.
Лиз-Ан гледаше краля втренчено, недоумяващо. Изруга тихичко и се обърна с лице към Рейналф и Филип. Рейналф беше готов да я вземе за съпруга? Но нали й беше казал, че е отхвърлил предложението на краля? Не можеше да повярва нито на ушите, нито на очите си. Сигурно кралят е упражнил властта си над него. С натежало сърце, тя срещна погледа на черните му очи. Със скръстени на гърди ръце, Рейналф я гледаше, без да мигва. Тя видя гняв в очите му. Да, не правеше това по своя воля. Лиз-Ан прокара език по устните си и погледна Филип. Той изглеждаше уверен в себе си, усмихваше й се чаровно. Макар някога да го беше смятала за най-красивия мъж на света, в този миг не можеше да не го сравни с Рейналф. В сравнение с него, Филип беше направо невзрачен.
— Е? — настоя кралят, когато мълчанието й се проточи.
Тя поклати глава.
— Аз… аз не мога — прошепна тихо. Макар да беше далеч от него, чу как Рейналф рязко си пое дъх.
Хенри се наведе заплашително към нея.
— Дадох ви право на избор, лейди Лиз-Ан. Предупреждавам ви, че не бива да ми противоречите повече. Или ще се омъжите за един от тези двама джентълмени, или ще станете монахиня. — Даде й време да осмисли думите му, а после я заплаши с пръст. — Хайде, решавайте бързо. Зает съм. Имам и други, по- належащи, дела.
Манастир? Монахиня? Тя отчаяно се вкопчи в тази възможност.
— Тогава предпочитам манастира — каза тя, вдигнала непокорно глава.
Хенри почервеня толкова силно, че границата между кожата и косата му стана почти невидима. Ясно осъзнала неговото недоволство, Лиз-Ан нервно потърси погледа на кралицата, но тя гледаше встрани. Хенри бавно възвърна естествения цвят на лицето си.
— Хм — промълви замислено той и погали брадата си с ръка, — тогава аз оттеглям предложението си за манастир.
Лиз-Ан направи несигурна крачка напред.
— Не можете да постъпите така!
— Какво? — Той се изправи ядосано. — Вие подлагате властта ми на съмнение? Мога да правя с вас каквото пожелая, в това число и да ви обезглавя зарази вашето нахалство.
Тя притихна.
— Простете, Ваше величество. Просто другата възможност не ми харесва.
Хенри обърна поглед към двамата мъже вдясно от платформата.
— Виждам двама достойни, мъже, на които можете да родите деца, лейди Лиз-Ан. Хайде, или сама ще изберете, или аз ще го направя вместо вас. И не мога да ви гарантирам, че ще бъдете доволна от избора ми.
Лиз-Ан разбра, че ще трябва да приключат с този въпрос. Пое си дълбоко дъх и отново огледа внимателно двамата мъже.
— И двамата са еднакво лоши — мърмореше си тя тихо, макар вече да знаеше кого ще избере.
— Казахте ли нещо? — попита кралят с едва сдържано раздразнение.
Тя поклати глава.
— Не, Ваше величество. Ей сега ще направя избора си. — Искаше да се увери, че двамата рицари ще бъдат толкова унизени, колкото и тя. Изправи рамене и се приближи до Рейналф. Постави ръцете си на хълбоците и се взря отблизо в лицето му. — Нещата се изплъзнаха от ръцете ти — прошепна тя тихо, така че само той да я чуе.
Той посрещна думите й привидно спокойно, но присви силно очи, за да й покаже, че това не му харесва.
