Тя отстъпи назад и плъзна поглед по мускулестото му тяло. А после бавно го обиколи, за да го види отвсякъде. Беше стиснала здраво устни и въобще се държеше така, както беше виждала Джилбърт да прави, когато избира нов кон за конюшните им. Смело докосна косата му, хвана един кичур и го разтри между пръстите си. После опипа ръката му.
— Хм — прошепна тя.
Сложила пръст на устни, отново го обиколи и, като последна обида, се наведе, за да опипа глезена му. Рейналф полагаше неимоверни усилия, за да остане неподвижен. Очите му обаче говореха. Казваха на Лиз-Ан, че може би ще съжалява за отношението си. Тя се усмихна леко. Поклати глава и застана пред Филип. Той наистина гледаше самоуверено. Отново й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор, но ледено. Подложи Филип на същия оглед, на който беше подложила Рейналф. Той също стоеше неподвижно, но гневът му нарастваше с всяка секунда. Най-после, с ръце на хълбоци, тя обиколи Филип за последен път и застана пред него.
— Добър ли си в борбата? — попита го тя, но така, че всички да чуят.
Като си спомни историята, която тя му беше разказала за срещата си със сър Артър, Рейналф почти си прехапа езика от изненада. Стиснал здраво устни, погледна към Хенри и Елинор. Кралят беше силно ядосан, но кралицата видимо се забавляваше от прикритата насмешка в думите на Лиз-Ан. Кралят обаче извика:
— Достатъчно! Стига вече игрички! Избирайте!
Като въздъхна дълбоко, Лиз-Ан постави ръката си в тази на Филип и сковано се обърна с лице към Рейналф. Повдигна вежди, усмихна му се самодоволно и сви рамене. Рейналф не помнеше да е била по- прекрасна, по-скъпа за него, отколкото в този миг. Гневът му достигна невиждани измерения. Изборът й беше очевиден. Както беше предполагал, тя щеше да се омъжи за това копеле Филип. Трябваше да мине известно време, преди думите, които Лиз-Ан произнесе, да стигнат до ума му.
Филип високо извика.
ГЛАВА 16
— Избрах — повтори Лиз-Ан и с презрение, дори отвращение, пусна ръката на Филип — Рейналф Уордю.
Погледът й срещна този на Рейналф и не се отдели повече от него. Ако обстоятелствата не бяха такива, може би щеше да се зарадва на объркването, изписано на лицето му. Но сега беше готова да го съжалява, защото той искаше това не повече от нея. Постави ръката си върху неговата и се обърна към Хенри и Елинор.
— Добър избор! — възкликна кралят.
Рейналф беше онемял от изненада, а Филип беше побеснял от яд. Не отделяше поглед от профила на Лиз-Ан, който му казваше, че решението й е окончателно, и си мислеше, че Уолтър беше преценил правилно нещата. Възможно ли беше да мрази Филип дори повече, отколкото мрази него? Или беше осъзнала колко безпочвени са обвиненията й? Тя се обърна към него и го погледна. Не мигваше.
— Спазих клетвата, която ти дадох — каза тя тихо. — И се надявам, че не съжаляваш толкова много, колкото аз.
Час по-късно, в присъствието на Хенри, Елинор и неколцина от хората на Рейналф, Лиз-Ан и избраникът й се изправиха пред свещеника и размениха брачни клетви. Забавянето беше причинено от желанието на кралицата да бъде подходящо облечена за случая. А и дрехите на Лиз-Ан, взети назаем, не бяха особено прилични. Три шивачки бяха преправили бързо една от роклите на Елинор, кремава и богато избродирана, за Лиз-Ан. Отдолу прибавиха парче дантела, тъй като Лиз-Ан беше доста по-висока от кралицата. Отчаяна и нещастна, тя седеше мълчаливо и неподвижно, докато няколко момичета прибираха косата й под тънък воал и я украсяваха с гирлянди от цветя. Лиз-Ан нямаше представа, колко е красива така, докато не срещна погледа на Рейналф. Мислеше, че никога не би могла да му прости начина, по който я погледна пред олтара — като че ли я виждаше за първи път. По време на церемонията погледът на Лиз-Ан беше сведен към пода. Вдигна очи към свещеника само когато трябваше да произнесе брачната клетва. Изпитваше силна болка, че е принудила Рейналф да се ожени за нея, макар да не беше сигурна, че трябва да се чувства точно така. Знаеше, че не е постъпила правилно, но не можеше да избере Филип. Вчера, когато го беше видяла с очите на пораснала девойка, беше разбрала колко слепи са били очите на момиченцето, каквото беше преди години. Не успя да се отърси от мислите си и когато Рейналф повдигна лицето й към своето и я целуна. Не успя да отвърне на целувката му. Олюля се и трудно фокусира погледа си върху обкръжаващите я усмихнати лица. Геоф първи застана до нея и я поздрави. Усмихна й се широко, топло и приятелски стисна ръката й.
— Сега вече наистина си моя господарка — каза той.
Тя се опита да се усмихне. Нещастен опит. Очите й се изпълниха със сълзи. Някой й подаде носна кърпичка. Тя проследи с поглед ръката и видя усмихнатото лице на Уолтър. И застина. Да, той наистина й се усмихваше! Но защо, за Бога? Не мислеше, че е доволен от тази женитба. Нали не я обичаше?! Размаха носната кърпичка под носа й, което беше знак, че настоява тя да я вземе. Лиз-Ан с благодарност я прие и попи сълзите, които заплашваха да тръгнат надолу по бузите й. Рейналф усети настроението й и побърза да я отдалечи от тълпата доброжелатели. Като преглътна конвулсивно няколко пъти, вдигна поглед към лицето му и с изненада видя, че и той се усмихва. Сърцето й прескочи един удар. Той я прегърна, притисна я към себе си и целуна слепоочието й.
— Нека се възползваме от положението, а? — прошепна тихо той. Топлият му дъх накара кожата й да настръхне.
Тя кимна.
— Ще се опитам… съпруже.
Тя не видя усмивката, озарила лицето му. Хареса му думата, отронила се от устните й. Миг по-късно двамата влязоха в залата, където беше сервирана гощавка, макар и приготвена набързо. Тълпата почели ги с присъствието си гости обгърна Лиз-Ан. Стори й се, че цял Лондон се е събрал, за да отпразнува случая. Мъжете бързаха да поздравят Рейналф, да го потупат по гърба и да шепнат в ухото му думи, които Лиз-Ан не можеше да чуе. За разлика от тях, жените не бяха много доволни и весели, особено младите неомъжени девойки, които с копнеж гледаха към красивия младоженец. Смръщила вежди, Лиз-Ан обърна поглед към ясно очертания профил на Рейналф. Опита се да го види в различна светлина, да се абстрахира от омразата и предварителната си представа за него. И за първи път видя онова, което другите вече знаеха. Рейналф беше не само красив, но също така млад и жизнен. И беше барон, високо ценен от краля. Беше уважаван от всички, търпелив и… мил. Да, онова, което пречеше на жените да общуват с нея, беше завист. Без съмнение, всяка една се смяташе за по-достойна да бъде негова съпруга. Всяка се смяташе за по-красива от нея, защото нейната коса беше черна, а ръстът — неподходящ за една дама. Внезапно отново я осени мисълта за качествата на Рейналф. Беше ли наистина той уважаван, търпелив и мил? Изведнъж основите, върху които беше изградила представата си за него, се разклатиха. Мъжът, който се беше опитал да я изнасили, със сигурност не притежаваше тези качества. А мъжът, който сега беше неин съпруг, като че ли беше добър човек.
— Лиз-Ан? — Гласът на Рейналф достигна до нея сякаш много отдалеч.
Изненадана, стресната, тя вдигна поглед към него.
— Хм?
— Всичко наред ли е?
Тя кимна и се насили да се усмихне весело.
— Да, чувствам се добре.
Той не й повярва, но нямаше време да й зададе повече въпроси, защото пред тях застана кралят.
— Хайде, барон Уордю — каза той, — не пази булката само за себе си. Сподели с нас своето щастие.
Като видя очевидната му неохота да се раздели с нея, Хенри се засмя.
— Няма да те задържам дълго — каза той. — Само ще поискам мнението ти по въпрос, който не ми е много по сърце. Ела.
