бриз. Макар разумът й да се опитваше да протестира, тялото й беше напълно подвластно на желанието. Тя тихо простена и пъхна езика си в устата му. Той незабавно вдигна глава и погледна в очите й. Тя повдигна клепки и срещна горещия му поглед. Той й се усмихна, макар и с известна горчивина.
— Макар ти да се опитваш да отречеш истината, тялото ти знае най-добре — каза той и погледна подутите й устни. — С твое или без твое съгласие, онзи друг мъж, за когото мислиш мен, щеше да си вземе своето.
Изправи се и отиде до вратата.
— Помисли си върху това — каза той и в следващия миг вече беше излязъл.
Думите му имаха известен ефект. Обърнаха внимание на Лиз-Ан върху някои аспекти, които се опитваше да заобиколи. В тях имаше истина, която упорито не искаше да признае през последните няколко дни. Макар очите й да говореха друго, сърцето й упорито отказваше да повярва, че Рейналф е виновен за онази ужасна нощ. Закри очите си с длани и горещо се помоли на Бога, който я беше изоставил през всички тези години.
Както Рейналф предполагаше, Лиз-Ан заяви, че не се чувства добре, и не слезе за вечеря. На нейното място седна Уолтър. Със сериозно лице и поверителен тон, той предаде на Рейналф всичко, което беше успял да научи за Чаруик. Рейналф се наведе към него, когато той му заговори за рицарската служба на Филип при краля, или по-точно за липсата на такава.
— Той плаща данък, за да избегне военната служба — каза Уолтър.
— Значи е страхливец? — прошепна Рейналф с поглед, отправен край Уолтър, към предмета на техния разговор. Чаруик не забеляза, че го гледат, защото вниманието му беше насочено към едно красиво заоблено слугинче.
— Така изглежда — отговори Уолтър. — Но ми казаха, че все пак има известен опит. През първите три години след удостояването му с рицарската титла, той служил добросъвестно на краля. Само през последните години избягва да прави това.
Рейналф замислено поднесе чашата към устните си и пресуши и последното останало в нея вино.
— Какво друго научи?
Уолтър поклати глава.
— Малко след като Филип развалил годежа си с лейди Лиз-Ан, се оженил за богата на земи вдовица и почти удвоил богатството си.
Като чу това, Рейналф повдигна вежди.
— Предполагам, че тя вече не е жива?
Уолтър потвърди предположението му и се наведе още по-близо към господаря си.
— Умряла преди две години при доста съмнителни обстоятелства. Сър Филип казал, че паднала по стълбите и си счупила врата, но хората говорят, че първо бил счупен вратът й, а после била блъсната по стълбите.
Пръстите на Рейналф стиснаха дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата им побеляха.
— Ти мислиш ли, че това са само клюки? — попита той.
Васалът му поклати глава. Беше доловил мъката, която господарят му изпитваше.
— Страхувам се, че може би хората говорят истината. Приказките за неговата жестокост надминават всичко, което съм слушал досега. В тях трябва да има и зрънце истина…
Рейналф се замисли над думите му. Поднесе халба бира към устните си и отново погледна към сър Филип. Срещна леденостудения му поглед. Без да отделя очи от неговите, Рейналф отпи от халбата още веднъж, преди да я остави на масата. Външно спокоен, той видя как устните на Чаруик се извиха в злобна усмивка. Значи можеха да се разбират помежду си, помисли си Рейналф. Отлично! Отново се обърна към Уолтър.
— Не мога да позволя той да се ожени за Лиз-Ан — каза решително.
Уолтър очакваше тези думи. Колебливо предложи единственото останало разрешение.
— Значи ти ще се ожениш за нея?
— Да — каза той. — Ще й предложа ръката си и ще кажа и на краля, че съм един от възможните кандидати.
За негова изненада, Уолтър се усмихна широко, щастливо.
— Макар дамата да притежава дяволски нрав, господарю, аз съм сигурен, че нейната компания няма да ви омръзне скоро.
Рейналф смръщи вежди.
— Мислех, че пет пари не даваш за нея.
— Така беше — призна Уолтър, — но я наблюдавам по-внимателно, откакто напуснахме Килиън. Реших, че преценката ми е била погрешна. И съм сбъркал само защото тя е пожелала така.
— И какво стана с вашето споразумение за взаимна омраза?
Уолтър недоволно смръщи чело. Знаеше много добре за какво говори господарят му.
— Тя ли ти каза за това?
Рейналф кимна.
— Да, даде ми да разбера, че сте стигнали до някакво споразумение.
Споменът за спречкването им край потока изплува в паметта на Уолтър съвсем ясно. Той поклати глава в недоумение и се усмихна.
— Да, предполагам, че сключихме споразумение, макар то да не беше изречено на глас.
— Рейналф! — кралят се обърна към него и сложи край на разговора им.
— Ваше величество?
Хенри се наведе към него. Очите му светеха заговорнически.
— Вече направих избора.
Рейналф беше ужасен, защото разбра, че кралят говори за бъдещия съпруг на Лиз-Ан. Замръзна на мястото си. Почувства напрежението и на Уолтър. Говореше се, че кралят не винаги преценява правилно човешките характери.
— Искаше ми се да поговоря с вас за това — каза Рейналф. — Размислих. Аз самият бих искал да се оженя за лейди Лиз-Ан.
Хенри изрази първо изненада, а после — съжаление.
— Страхувам се, че вече е прекалено късно, Рейналф — каза той, смръщил вежди. — Вече предложих на Чаруик и той се съгласи да я вземе за съпруга. Знаете ли, че земите на семействата Чаруик и Балмейн са съседни? — Хенри се престори, че не е видял объркания поглед на Рейналф, и продължи: — Странно. Научих, че лейди Лиз-Ан е била сгодена за Филип Чаруик. — Сбърчи чело в опит да си припомни подробностите.
Рейналф отново изпита желание да удуши краля. И отново го потисна.
— Бих искал да размислите и да промените решението си — настоя той.
Кралят вдигна чашата си с вино и пресуши съдържанието й с една-единствена дълбока глътка.
— Няма какво да размислям — каза той. — Вече взех решение.
Във вените на Рейналф пламна огън. Търпението му изчезна, сякаш никога не е съществувало. Надделяваше желанието да удря, да удря жестоко. Мъдро го пренасочи към новия годеник на Лиз-Ан. Лично ще се заеме с този човек.
С чаровна усмивка, Елинор се наведе към съпруга си и нежно постави ръката си върху неговата.
— Може би ще е най-правилно да оставиш лейди Лиз-Ан сама да избере — каза тя. Очите й блестяха, но Рейналф не можеше да разбере чувството, което ги озаряваше. — И двамата са подходяща партия за нея.
Хенри обмисли предложението й. А после се облегна назад. Едната му ръка беше подпряна на дръжката на креслото, другата висеше свободно.
— Да — каза той, като се усмихна лъчезарно на Елинор, — мисля, че това може да доведе до интересни
