прозореца и я обърна с лице към себе си.
— Ами Джилбърт? — попита той. — И него ли мразиш?
— Не! — каза тя, като напразно се мъчеше да се освободи. — Джилбърт е различен…
— Различен от останалите мъже? Как е възможно това?
— Той ми е брат… И е добър човек.
— А-а — прошепна той. — Ами Геоф?
Очите й станаха кръгли.
— Той… той е…
— А какво ще кажеш за Роланд? Знам, че не го мразиш.
Тя най-после се отскубна и побърза да се отдалечи от него.
— Те са още момчета! — заяви уверено. — Още не са се научили на престъпленията и предателствата, които мъжете вършат.
Рейналф се опита да запази търпение — нещо, което му беше особено трудно.
— Нима предателството е нещо, което само мъжете умеят? А жените, Лиз-Ан? — Мислеше за жената, за която беше женен цели пет нещастни години. Стиснал здраво устни, решително направи крачка към Лиз-Ан. Тя продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в стената. — Аз мисля — каза той, като подпря ръцете си на стената от двете страни на главата й, — че жените много по-често от мъжете извършват предателства.
— Не говоря нито за любовта, нито за брака. Говоря за нападенията и убийствата, за изнасилванията — каза тя и притисна слепоочията си с длани.
Изнасилвания? Тя винаги се връщаше на това. Като гледаше разкривените й като от силна болка черти, Рейналф се замисли за различните страни на нейния характер. Последваха дълги минути на мълчание, през които той спокойно анализира всяка една нейна черта, но целостта непрекъснато му убягваше. И изведнъж, като в проблясък, всичко си дойде на мястото. В този миг той разбра каква е силата, двигател на всичките й действия. Отново втренчил поглед в лицето й, видя там страха. Смръщил вежди, нежно погали разтворените й устни с палеца си. Тя трепна, а той я придърпа в прегръдките си.
— Всичко е заради това, нали? — прошепна той. — Някой се е опитал да открадне девствеността ти.
Очите й бяха толкова широко отворени, че зениците почти покриваха ирисите. Мускулите на челюстта й играеха, кожата й беше станала гореща.
— Кой беше той? — настоя Рейналф.
Тя си пое дълбоко дъх, но продължи да се взира мълчаливо в него.
— Чаруик ли беше? — попита той със свито гърло.
Тя реагира бурно на думите му, все едно че я беше ударил.
— Филип? — извика и диво заклати глава. Дъхът излизаше на пресекулки през разтворените й устни. Отблъсна ръката му. — Не, той е много по-почтен от онзи, който се опита да ме изнасили. Филип беше човекът, за когото исках да се омъжа. Исках това повече от всичко друго на света.
Рейналф трепна, сви се като от удар. Значи беше обичала Филип, или поне е мислела, че е влюбена.
— А защо не се омъжи за него?
С поглед, прикован в неговия, тя вдигна гордо глава.
— След онзи случай той помисли, че съм загубила девствеността си, и реши, че вече не ме иска.
Рейналф заскърца със зъби. Филип Чаруик наистина беше копеле! Макар много да му се искаше да я погали, да я приласкае, Рейналф стоеше далеч от нея, защото знаеше, че докосването му няма да й хареса в момента.
— Щом не е бил Филип, тогава кой? — настоя той. Трябваше да знае. На всяка цена.
И Лиз-Ан избухна.
— Ти беше! Ти, Рейналф Уордю!
ГЛАВА 15
Сега беше ред на Рейналф да реагира бурно. Отстъпи крачка назад. Не вярваше, това не можеше да е вярно, но обясняваше всичко — затварянето му в мазето, омразата й, съжалението й, че тялото й реагира на ласките му… Като през мъгла, той чу, че тя отново говори нещо, и направи усилие да се концентрира, защото съзнаваше, че думите й са като парчетата на мозайка, че те ще разрешат загадката.
— И знаеш ли какво направи? — извика тя и се отблъсна от стената. Вече не беше жертвата, а хищникът, нападаше. — Ти разруши, унищожи всичко, което ми беше скъпо — баща ми, Филип, Джилбърт… — В гърлото й се беше образувала буца от неизплакани сълзи. — Можеше да убиеш Джилбърт, когато нападна лагера ни, но той и така е изгубен както за мен, така и за всички други. — Притисна слепоочията си с длани. — Сега — продължи тя — бих искала да знам как ще се оправдаеш. Дали ще отречеш всичко?
Рейналф трябваше да положи усилие, за да излезе от вцепенението.
— Допуснала си грешка — каза той. — Повярвай ми, Лиз-Ан, не може аз да съм направил това.
Ръката й се стрелна и го удари по лицето. Той не помръдна.
— Ти беше! — заяви тя. Дори ярката червенина, която се образува на бузата му, не можеше да я задоволи.
— Не, друг е бил — настоя той.
Тя се засмя горчиво.
— Не те обвинявам, че отричаш. Сигурно не ти харесва това, че една жена те надхитри и победи.
— Отново не знам за какво говориш.
— За това — изсъска тя, като вдигна дясната си ръка, за да му попречи да се доближи до нея и за да види той изкривения й пръст. — Глупаво от моя страна. Когато те ударих, палецът ми трябваше да е от външната, а не от вътрешната страна на юмрука ми. Но нямам право да се оплаквам, защото успях да те спра. Ти не взе от мен онова, което не исках да ти дам. Спомни ли си сега?
Той поклати глава.
— Видях те за първи път едва в замъка на лорд Лангдън.
Лиз-Ан не обърна внимание на болката, която избухна в главата й, точно зад клепачите. Сграбчи косата му и я дръпна така, че той да я вижда.
— Няма друг мъж с коса като твоята, с цвета на току-що паднал сняг. Нито пък с очи, черни като нощта. — Тя отпусна ръка и отстъпи назад. — И с твоя ръст — каза тя шепнешком. — Не може да съм сбъркала. — Тя извърна глава. — Не, не може да греша.
— Въпреки това грешиш — отговори той и я дръпна към себе си. — Не съм този, за когото говориш.
— Ти нямаш белега, единствено в това е разликата. Но иначе си съвсем същият.
Рейналф се хвана за думите й.
— Белег? — повтори той. — За какъв белег говориш?
Когато тя вдигна коляно и го насочи между краката му, той отстъпи встрани и успя да избегне удара. Наведе се и само с едно движение я вдигна на рамо. Занесе я до леглото и нежно я положи върху завивките. Когато тя се опита да стане, той се наведе и я принуди отново да легне. Приближи лицето си до нейното. Тя най-сетне се успокои и вдигна поглед към него.
— Мъжът, който се е опитал да те изнасили, не би проявил търпение, Лиз-Ан — каза той тихо. — Не би те чакал, докато станеш готова да му дадеш онова, което иска.
Лицето й изразяваше единствено объркване. У него се породи надежда. Тя беше несигурна. Доближи лицето си още повече до нейното. Гледаше я, без да премигва.
— А и ти не би го пожелала така, както желаеш мен. — И за да й докаже, сведе устните си към нейните.
Лиз-Ан стисна здраво очи. Лежеше съвсем неподвижно. Опитваше се да се абстрахира от топлината на устните му, които искаха, изискваха отговор от нейните. Напразно се опитваше да мисли за друго. Докосването му я връщаше към настоящия момент. Не съществуваше нищо друго, освен ласката на устните и езика му. Острите, настоятелни усещания плъзнаха от гърба й навсякъде по тялото, приятни като топъл
