си кърпичка.
Филип сбърчи чело още по-силно.
— Не, аз не мисля така — каза той.
Геоф мълчеше и поглеждаше ту единия, ту другия, очарован от сцената, която се разиграваше. Макар Лиз-Ан да изглеждаше спокойна и да се полюшваше едва забележимо на пети, той разпозна пробуждането на гнева й. Също като сър Филип, и той се чудеше на враждебността, която не си даваше труд да прикрие. Откъде познава този мъж, питаше се той, и какво ли беше направил, та да предизвиква такива чувства у нея? С кисела усмивка Лиз-Ан направи реверанс.
— Лейди Лиз-Ан Балмейн от Пенфорк — каза тя, без да отделя поглед от лицето му.
Беше възнаградена. Лицето му пламна, той отвори широко уста, а очите му станаха кръгли като пълна луна.
— Лейди Лиз-Ан? — повтори Филип, невярващ на ушите си, и неволно направи крачка назад.
— Да, бившата ти годеница, Филип. Макар да ме боли от това, че толкова бързо си забравил прегрешенията си, трябва да кажа, че съм много изненадана.
Като чу думите й, Геоф почти спря да диша. И по неговото лице плъзна руменина, и неговата уста се отвори от изненада.
— Мисля, че ти дължа нещо — добави Лиз-Ан и вдигна ръка.
Движенията й бяха забавени, защото беше изпила доста вино, а това даде време на Геоф да предугади намеренията й. Успя да я хване за китката и да й попречи да удари рицаря. А тя ядосано се извърна към него. На лицето й се изписа болка, докато гледаше младежа, когото смяташе за свой приятел.
— Не, милейди — каза той и нежно дръпна ръката й надолу, — това не е благоприлично.
Искаше й се да поспори с него, но виното беше сковало езика й. След кратко колебание, тя изрази съгласие, като кимна леко с глава и се обърна, за да тръгне по стълбите. Геоф вървеше до нея и я подкрепяше. Бяха изкачили едва шест стъпала, когато Лиз-Ан рязко спря и се обърна, за да погледне Филип.
— Съжалявам, но не мога да кажа, че за мен е удоволствие да те видя отново — каза тя и продължи да се изкачва.
Когато се скриха от погледа му, Филип се облегна на каменната стена и се замисли. Лейди Лиз-Ан имаше късмет, че скуайърът хвана ръката й, помисли си той, защото ако го беше ударила, той нямаше да може да се въздържи. Очевидно, тя го беше намразила заради отказа му да се ожени за нея. Макар и трудно, той си спомни високото чернокосо момиченце, което непрекъснато го ядосваше, когато той оставаше в замъка на баща й. Не беше и помислял, че може да стане такава красавица, като порасне. Той поклати недоверчиво глава и отново почувства напрегнатост в слабините. Беше се смятал за щастливец, че успя да избегне женитбата с нея, но сега не беше толкова сигурен. Не беше станало прекалено късно, реши той. Щом можеше да играе ролята на любовница на загадъчния барон Уордю, сигурно можеше да забавлява и него. Тази мисъл значително повдигна настроението му.
Рейналф намери Лиз-Ан изтегната на леглото. Лежеше по корем, а стъпалата й висяха извън него. Единият й крак беше обут, другият — не. Приличаше дoсущ на малко момиченце. Тихо се излегна до нея и потърси лицето й с поглед. Беше подложила длан под едната си буза, зачервена и затоплена от съня, чертите й бяха отпуснати, спокойни. Струваше му се, че не беше плакала, макар той да го очакваше. Всъщност изглеждаше доволна. Сигурно в резултат на изпитото вино, реши той. Почувства огромно облекчение. Когато Геоф му беше разказал за срещата на Лиз-Ан и Чаруик, го беше обзело силно безпокойство, породено от новината, че двамата са били сгодени някога. Но беше почувствал и увереност, когато Геоф му каза за ненавистта на Лиз-Ан към бившия й годеник. Докосна панделката, която украсяваше току-що измитата й коса. Беше доволен, че носи подаръка му, въпреки промяната в отношенията им. Може би наистина беше пораснала. Тя се размърда, но не се събуди. Той реши, че ще я остави да се наспи, и легна до нея. Втренчи поглед в балдахина над главата си и се замисли за срещата си с краля.
Хенри беше повече от доволен от сделката, която бяха сключили лорд Бърнард и неговият васал и за която той беше допринесъл немалко. Странно, но подробностите по сделката го интересуваха по-малко, отколкото обстоятелствата около Лиз-Ан. Макар и накратко, Рейналф разказа всичко. Обаче, изпълнен с подозрения, през цялото време седеше нащрек и забеляза любопитните погледи, които си размениха Хенри и Елинор. Когато кралят го попита дали е вкарал Лиз-Ан в леглото си, Рейналф се стресна от директността на въпроса. Беше избегнал отговора, а, за негова изненада, кралят не беше настоял. Големият шок за Рейналф дойде няколко минути преди края на срещата му с младия и дяволит крал. Хенри го беше попитал, без заобикалки, дали има намерение да задържи дамата в леглото си. Рейналф веднага отрече подобна възможност. Кралят изглеждаше разочарован, но започна да изрежда на глас имената на всички благородни рицари, за които можеше да я омъжи, включително и името на онзи Чаруик. Беше го разтърсила мисълта, че може да я загуби съвсем скоро. Малко преди да го освободи, Хенри му беше казал да премисли отново нещата и да предложи ръката си на Лиз-Ан. А ако не го направи, той съвсем скоро щял да го информира кого й е избрал за съпруг. Ако не беше крал, Рейналф би го удушил. Когато си тръгна, беше изпълнен с гняв.
Лиз-Ан се обърна по гръб и сложи едната си ръка на гърдите. Изстена в полусън, полуотвори клепачи и го видя.
— О, ти ли си? — прошепна тя и разтри очите си с ръка.
— Сър Филип ли очакваше?
— Какво? — Тя премигна, после отвори широко очи и ги втренчи в него. — О! — Поклати глава. Случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието й. — Значи Геоф ти е казал.
— Естествено.
— Естествено — повтори тя. Прокара пръсти през косата си и седна в леглото. Рязкото движение й причини главоболие и тя стисна здраво очи. Виното трябва да е било силно, помисли си. Отвори първо едното си око, после и другото.
— Разкажи ми за разваления си годеж със сър Филип Чаруик — подкани я той.
Тя го погледна, както му се стори, с недоверие. Като през разпръскваща се мъгла, най-сетне си спомни, че самият Рейналф беше виновен за развалянето на годежа. Отчаяно се вкопчи в предишната болка и гняв, които безотказно бяха поддържали омразата й през изминалите четири години. Но чувствата й вече не бяха същите. Надмощие взеха онези, които той беше предизвикал в сърцето й след това. За нея беше голям удар, че врагът й можеше да предизвика такава буря у нея.
— Не е твоя работа — отговори тя и вирна високо брадичка, за да покаже, че отговорът е окончателен.
— Грешиш — каза Рейналф, сам учуден на обзелото го спокойствие. Той също седна в леглото. — Изглежда, кралят е решил да те омъжи на всяка цена. И този Чаруик е сред възможните кандидати. И той като още си под моето покровителство, аз бих искал да знам всичко.
Главата на Лиз-Ан клюмна върху гърдите й, дланите й се свиха в юмруци. Като гледаше сведената й глава, Рейналф закопня да я вземе в прегръдките си и да й даде утехата, от която тя имаше нужда. Но потисна импулса си. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето. Тя не избегна погледа му.
— А ти сред кандидатите ли си? — попита тя.
Той беше изненадан от директността на въпроса й. Престори се, че смята прямотата й за нещо естествено.
— Да — призна, — но отклоних предложението.
Все едно че й беше ударил силен шамар. Тя се отдръпна назад, спусна крака на пода и се изправи, като криеше лицето си, така че той да не може да прочете чувствата й.
— Разочарована ли си? — попита той, като също се изправи и я последва до малкия прозорец.
— Разочарована? — Тя се засмя и се обърна с лице към него. В очите й блестяха сълзи. — Нима мислиш, че бих се омъжила за теб? — Тя го промуши с пръст в гърдите. — Нима мислиш, че бих искала да се омъжа за когото и да било? — Тялото й трепереше. Отново се обърна към прозореца. — Може би все още не разбираш — каза тя. — Аз не обичам мъжете. Те са измет, която само замърсява земята.
Преди тя да усети намерението му и да му се противопостави, Рейналф отдели пръстите й от рамката на
