Тя се опита да освободи ръката си.
— Пусни ме! — каза, като потисна желанието си да извика така, че да я чуят всички в залата.
Пръстите му се забиха така дълбоко в плътта й, че почти докоснаха костта. Тя се огледа отчаяно наоколо, но всички като че ли бяха изчезнали някъде. Дали да не рискува и да не направи неприятна сцена?
— Никой няма да забележи, ако се измъкнем. — Влажният му дъх стигаше до ухото й. — Ела с мен и аз ще те науча на удоволствията на плътта.
В гърлото й беше заседнала буца, душеше я. Нещо я изгаряше отвътре. Преглътна тежко и се обърна към него.
— Ти ме желаеш? След като съм първата курва в Англия? След като ме обвини, че съм била с всеки мъж?
Очите му като че ли щяха да изхвръкнат.
— Значи е истина, не си любовница на барон Уордю — заключи той.
Тя отново преглътна, но успя да потисне желанието си да извърне очи. В душата й се бореха различни чувства — гняв, отвращение, страх. Гордостта й не би позволила най-слабото от трите чувства да вземе връх. Разчиташе много на гнева.
— Нима мислиш, че щях да го отрека? — Тя се засмя горчиво. — Не, горда съм, че му се отдадох. Той е изключителен любовник. И мислиш, че ще ти разреша да ме докоснеш, след като имам него? Той ме задоволява напълно. — Видя как цветът на лицето му се променя. — Не — завърши тя, — не бих се унижила да легна с теб. Не можеш да ме научиш на нищо, което съпругът ми вече да не ми е показал.
Филип бавно се съвзе след словесната й атака.
— Ще те имам, Лиз-Ан Уордю — каза той глухо. — И когато се отърва от съпруга ти, няма да ти предложа женитба.
Макар заплахата му да я разтърси, тя успя външно да запази спокойствие. Той вече не гледаше нея, а някъде зад рамото й.
— Пусни ме — каза тя и се изненада, когато той незабавно се подчини. Погледна през рамо и разбра, че го е принудило завръщането на Уолтър. А зад него вървеше Рейналф. Изражението му не предвещаваше нищо добро. Той неспокойно местеше поглед от нея към него.
— Съпругът ти — каза Филип, като я погледна за последен път. — Той не ти ли напомня за някого, за някой разбойник, например? — И с подла, многозначителна усмивка, се смеси с тълпата.
Някой разбойник. Лиз-Ан гледаше след него и чувстваше как стените се приближават, как я притискат и задушават, как гневът изчезва и на негово място идва страхът — чувството, което напразно се опитваше да прогони. С ръка, притисната към гърлото си, тя дишаше на пресекулки. Подът се люлееше под краката й. Не, не можеше да припадне сега. Не тук. По гърба й лазеха студени тръпки. Завъртя се, за да посрещне Рейналф и Уолтър. Лицата им бяха близо, но като размазани. Успя да види тревогата, разкривила чертите и на двамата. Премигна бързо няколко пъти, за да може да фокусира поглед върху Рейналф. Но всичко се размаза, а после напълно изчезна. Разбра, че пада, и инстинктивно протегна ръце напред. Малко преди да изгуби съзнание, почувства как я обгръщат силните ръце на Рейналф.
ГЛАВА 17
— Нощта е добра за нападение, милорд — каза Джоузеф, единият от скуайърите. Гласът му беше малко по-висок и по-писклив от обикновено, защото се вълнуваше от възможността да довършат започналото.
Нощта наистина беше топла и приятна, помисли си и господарят на Джоузеф, като сложи ръце на хълбоци и се огледа доволно. Духаше вятър, който раздвижваше листата на дърветата. Той и хората му се бяха разположили в края на една горска поляна, откъдето се виждаше здравата крепост, чиито кули се издигаха в синьо-черното небе. Вятърът духаше свободно през поляната и като че ли се завихряше около стените на крепостта и раздвижваше водите на рова, който опасваше нищо неподозиращия замък. Макар и пълна, луната не осветяваше местността, защото непрекъснато се скриваше зад облаците, които се бяха появили на здрачаване. Светлината й едва ли беше достатъчна, за да се видят всички подробности на хълмистия терен. Макар това да беше добре дошло за нападателите, защото щяха да се приближат незабелязани, не се знаеше дали няма да ги затрудни при прехвърлянето на крепостните стени. Трябваше да бъдат предпазливи, защото им се струваше, че замъкът е добре охраняван и винаги в бойна готовност. Тази нощ не можеха да бъдат допускани грешки. Като мърдаха неспокойно на седлата, въоръжените мъже гледаха как няколкото избрани от господаря техни другари се приготвят тихо за нападение.
Тръгнаха, когато луната се скри напълно зад дълга редица облаци. Когато тя се показа отново, макар и съвсем за кратко, нападателите бяха вече преполовили разстоянието до целта си. Когато лунната светлина освети земята, всеки един от тях легна, за да се скрие във високата трева. Чакаха прикритието на мрака. Чакаха дълго, но не искаха да рискуват. Най-после се озоваха до рова, опасващ замъка. Събраха се до мястото, което им се струваше най-уязвимо — южната стена. Скриха се в храстите до рова и зачакаха появяването на луната. Когато светлината освети стените, те потърсиха с поглед някакво движение горе. Откриха мястото, където стоеше охраната. Когато отново настъпи пълен мрак, техният господар първи нагази в ледените води на рова. Ботушите му затънаха в калта, дрехите му веднага се намокриха. Той вървеше напред, като се опитваше да не обръща внимание на свързаните с нападението неудобства. Напредваха безмилостно бавно, краката им непрекъснато затъваха в тинята. Струваше им се, че тя ги дърпа надолу — като че ли иска да ги потопи под мътните води. Като стигнаха до средата, дъното изведнъж се изплъзна изпод краката им и те бяха принудени да плуват. Лицата им бяха почернени със сажди и мръсотия, за да им осигурят по-добро прикритие, затова не можеха да ги намокрят. Движенията им бяха тромави, напредването стана още по-бавно. Събраха се в подножието на стената и отново чакаха дълго охраната да направи обиколката си.
Вятърът безмилостно подмяташе мокрите им дрехи и пронизваше телата им. Най-после чуха скърцане на ботуши над главите си. Когато стъпките на часовоя заглъхнаха, младият скуайър беше избутан напред. Двама от другарите му го повдигнаха, за да му помогнат да излезе от тинята и да се изкатери по стената. Джоузеф сръчно изпрати нагоре предварително приготвената стрела, която завършваше с остра кука. Към нея беше прикрепено дълго въже. Един от рицарите го намота здраво около китката си, за да осигури изкачването на другаря си. Никой не можеше да оспори сръчността на Джоузеф. Затова го бяха избрали за тази толкова важна задача. Макар и не особено умел с другите видове оръжия, той беше майстор на лъка. Изпратената от него стрела безпогрешно прикачи куката на стената. Първи щеше да се изкачи господарят им. Ръцете му бяха силни и сръчни. Той се изкачи, без да губи време. Не след дълго вече беше горе, на стената, и се прехвърли през ниския зид, който я опасваше. Хвана въжето и здраво го завърза. Първият от хората му започна да се изкачва. Фенерите на стената му позволиха да огледа замъка. Разбира се, нападателите бяха получили и предварителни сведения. Един от техните хора се беше промъкнал вътре по- рано същия ден с група селяни, като се беше представил за амбулантен търговец. Бяха озадачени от новината, че баронът още не се е завърнал в замъка си, но това им даваше възможност по-лесно да превземат крепостта. Един по един, всички се покатериха по стената и се прехвърлиха през зида. Джоузеф, скуайърът, беше последен. Когато и той се озова до господаря си, двамата започнаха придвижването от стената към вътрешния двор долу. Задачата не беше лесна, защото замъкът беше добре охраняван. Наложи се да убият един от защитниците.
Като остави скуайъра си да пази навън, господарят му, с кама в ръка, влезе в голямата тъмна зала. Нямаше никаква светлина, но звуците, които издаваха множеството спящи на пода мъже, жени и деца, му помагаше да се движи в тъмното. Вече уморен, той започна тежко да изкачва каменните стъпала. Звукът от стъпките му му се стори оглушителен. Като стигна първата площадка, подаде главата си иззад ъгъла и огледа широкия, осветен от факли, коридор. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Дали не беше прекалено тихо и спокойно, помисли си той, докато се прокрадваше към вратата на стаята, за която му бяха казали, че принадлежи на господарката на замъка. Постави ухото си до отвора и се ослуша. Не чу нищо, затова съвсем тихо бутна вратата. Единствената светлина в стаята идваше от огъня, който едва-едва гореше. Погледът му се насочи към голямото легло, където неподвижно спеше неговата жертва. Той затвори вратата и остана на мястото си известно време, колкото да прецени положението. А после пристъпи напред. На походно легло,
