разположено до краката на голямото легло, спеше камериерката на дамата. Той реши, че първо трябва да обезвреди нея. Бързо пъхна един парцал в устата й, а после завърза ръцете и краката й. Тя отвори изпълнените си с ужас очи и ги втренчи в него. Той й се усмихна подигравателно, потупа я по дупето и мина покрай нея. Когато застана до леглото, дамата, която спеше в него, се събуди, седна, потърка сънените си очи и го погледна. И веднага пое въздух, за да изпищи. Той се хвърли към нея. Успя да запуши устата й с ръка и да я бутне назад върху леглото. Затисна я с тялото си и тя, останала без дъх, едва се съпротивляваше. Той вдигна глава, ослуша се и чу първите признаци на тревогата, която обхващаше замъка. Молеше се на Бога хората му да са заели вече позициите си, да са спуснали подвижния мост, а подкреплението да е на път. Ако всичко вървеше добре, след броени минути замъкът щеше да е в ръцете им. Жената под него се посъвзе, успя да си поеме въздух и започна да се бори, като бясно мяташе ръце и крака. Той високо изруга, когато коляното й го уцели между бедрата. Стана от леглото и я повлече след себе си. Ръката му продължаваше да затиска устата й. Той безмилостно я притисна до мокрите си дрехи. Тя продължаваше да се съпротивлява.
Когато най-после жената се успокои, той я завлече до светлината на огъня. Премръзналото му тяло се радваше на пламъците. Жената вдигна предизвикателно глава и го погледна. Черните й очи горяха като въглени. Те му казваха, че гневът й е безграничен, а страхът — голям. Като се имаше предвид възрастта й, майката на Рейналф Уордю все още беше красива. Кожата й беше гладка и чиста, фигурата й — стройна и приятно закръглена. Дългата й коса беше почти толкова светла, колкото и тази на сина й, но вече прошарена тук-там. С това се изчерпваха приликите между копелето и майка му, защото нейните черти бяха изчистени и деликатни, а и тя далеч не беше висока като сина си. Трудно му беше да повярва, че тази крехка жена е могла да роди такъв син, но косата беше очевидно доказателство.
— Ако се държите добре, няма да имате причина да се страхувате от мен, лейди Зара — увери я той и се запита защо ли пък тя трябва да го интересува. — Дойдох само за да взема онова, което е мое… и да платя старите си дългове към вашия син.
Очите на жената се разшириха, отправиха мълчалив въпрос, но той нямаше време за губене, за да й разказва цялата история. Приближи острието на камата до тънката й шия и бавно махна ръката си от устата й. Тя погледна към оръжието и не издаде нито звук. Той я дръпна за ръката и двамата излязоха в дългия коридор. Останалите обитатели на замъка бягаха насам-натам като обезумели. Спираха се, когато той минеше край тях, и ужасени гледаха как води господарката им към стълбите. В голямата зала, където набързо бяха запалили няколко факли, той се спря и зачака всички да обърнат погледите си към него. Отвън, от вътрешния двор, през отворените врати долетя тропот на копита. Ясно беше, че хората му вече са минали по моста и са в замъка. Щеше да има бой, но добре обучените му войници скоро щяха да вземат надмощие. Това, че лейди Зара им беше заложничка, щеше да им помогне и щяха да избегнат проливането на много кръв. Минаха няколко секунди, преди да го забележат, а когато това стана, из залата се разнесе приглушен шепот. После всички притихнаха, вперили поглед в него, жената и камата, допряна в гърлото й.
— Изпратете съобщение до началника на охраната, че държа лейди Зара в ръцете си — извика той. — Само ако тя се съгласи на пълно подчинение и да предаде крепостта в наши ръце, няма да й се случи нищо лошо.
— Синът ми ще те убие и така ще платиш за нанесената ми обида — каза остро тя.
— Не, няма да може, защото аз първи ще го заколя — отговори той.
Тя започна да се съпротивлява, въпреки че острието още бе опряно в гърлото й.
— Пусни ме, разбойнико! — извика и го удари през лицето.
Облада го силен гняв, но не й отвърна.
— Разбойник? — Гласът му беше опасно тих и ласкав. Хватката на ръцете му стана още по-жестока. — Аз съм барон Джилбърт Балмейн от Пенфорк.
Тя го погледна.
— Да, знам кой си — каза тя все така остро, — макар да не смятам, че титлата приляга на човек като теб. — И тя отвърна от него поглед, изпълнен с презрение.
Джилбърт се засмя, но смехът му приличаше повече на лай.
— Значи е вярно, че са ви предупредили. Това ме изненадва. Наистина, не се замислих много, за да преодолея вашата защита. Лесно е да се превземе замъкът на барон Уордю.
— Ти си подъл и противен! Ако беше дошъл само с ден по-рано, атаката ти щеше да свърши по друг начин.
— Глупаво е било, че толкова бързо сте отпуснали охраната.
— Не можехме да предположим, че един рицар може да се забави толкова дълго — отговори тя. — Но ти си куц, нали? По рождение ли имаш този недъг?
Нямаше представа, колко дълбоко го засегнаха думите й. Като направи неимоверно усилие, Джилбърт успя да се отдръпне от ръба на бездната, която заплашваше да го погълне.
ГЛАВА 18
Рейналф опря длани в перваза на прозореца и се вгледа навън, в звездната нощ. Бяха минали часове, откакто Лиз-Ан припадна в залата. Сега тя спеше. Беше ядосан на себе си, че позволи на краля да го отдели от нея. Да, дяволите да го вземат, трябваше преди всичко да помисли за нея! Трябваше да се досети, че тя не би могла да се защити от всички онези хора. А той беше изпитал гняв, разочарование и ревност, когато я беше видял със сър Филип Чаруик. Телата им бяха толкова близо едно до друго, че почти се докосваха. Бързото отдалечаване на Чаруик и припадането на Лиз-Ан повдигаха въпроси, на които още не му беше отговорено.
Хората му не бяха успели да открият Чаруик. Най-после някой им каза, че той бил напуснал замъка веднага след сватбата, като взел със себе си и малкото си хора. На Рейналф му се искаше да тръгне след него, но трябваше да остане при Лиз-Ан. Уморено, той хвърли поглед през рамо към мястото, където лежеше тя. Свещта хвърляше сенки по лицето й, което изглеждаше още по-бледо поради рамката от черна коса. Като напрегнеше слух, той долавяше бавното й, равномерно дишане. Личният лекар на кралица Елинор го беше успокоил, че няма нищо страшно и че Лиз-Ан сама ще се събуди, когато му дойде времето. Беше казал, че изтощението и възбудата са причина за припадъка й, а в добавка и факта, че цяло денонощие не е слагала хапка в уста. Последното особено тревожеше Рейналф. Беше й изпратил табла с храна предната вечер, но камериерката му беше казала, че Лиз-Ан въобще не се е докоснала до храната. И въпреки това той не се беше погрижил днес тя да хапне нещо, не беше настоял. Не можеше да се отърси от предчувствието, че в цялата работа има и нещо друго, освен умората от преживените вълнения. Беше сигурен, че припадъкът й има нещо общо с думите, които си бяха разменили тя и Чаруик. Разтри челото си с ръка, отиде до леглото и седна на стола, който беше поставил до него. Наведе се над Лиз-Ан и махна кичурите коса, които покриваха лицето й. Клепачите й потрепнаха. Стори му се, че тя простена насън.
— Лиз-Ан? — повика я той и допря дланта си до студената й буза. Дишането й осезаемо се промени. Тя сгуши лице в дланта му.
Рейналф се изправи. Прокара пръстите си по брадичката й, погали леко разтворените й устни. Клепачите й се повдигнаха.
— Рей… — въздъхна тя и усмивка озари устните й. Най-после, тя отвори широко очи и докосна лицето му.
Заля го вълна на облекчение — бърза и топла. Целуна студената й длан. Тя стисна пръсти, като че ли да задържи топлината на целувката му, и отпусна ръката си на леглото.
— Как се чувстваш? — попита той и седна в края на леглото. Бедрото му се притискаше в тялото й.
— Уморена — отговори Лиз-Ан, а после смръщи вежди, защото първото нещо, за което се сети, беше кавгата й с Филип. Дълбокият шок, който последните му думи предизвикаха, беше причина тя да припадне.
— Съжалявам, ако съм те уплашила — прошепна загрижена. — Не знам как стана така, че припаднах.
Рейналф взе ръката й в своята и сложи палеца си на мястото, където се усещаше пулсът й.
