— Мислиш ли, че ще е безопасно?
Тя все още не беше готова да срещне погледа му.
— Можеш просто да ме държиш в прегръдките си — предложи, прехапа долната си устна и зачака отговора му.
— Ах, искаш да ме подложиш на мъчение, така ли?
Тя най-сетне го погледна и видя весели пламъчета да светят в черните му очи. Едва потискаше смеха си.
— Не такова е намерението ми. Наистина ли ще бъде толкова лошо? — попита невинно тя и се усмихна.
Той кимна.
— Да, но съм доволен, защото поне не искаш да ме приковеш към стената.
Лиз-Ан скри усмивката си, отметна завивките и покани съпруга си да сподели леглото й.
ГЛАВА 19
— Чизън! — обяви Рейналф.
Гласът му беше пропит с чувство. Радваше се, че вижда пред себе си тази земя. Тръгнаха от Лондон преди три дни, които му се сториха като вечност. Не само защото копнееше да се завърне у дома, а и защото още не беше упражнил съпружеските си права над Лиз-Ан. В Чизън щеше отново да я има и най- после щяха да започнат съвместния си живот.
— Какво виждаш, Лиз-Ан? — попита той.
Въпросът му я свари неподготвена и тя смръщи вежди.
— Земя — отговори простичко, а после добави: — Плодородна земя. — И погледна през рамо към него.
Той очевидно не беше доволен от отговора й.
— И? — продължи да настоява.
Тя отново го погледна, като хапеше долната си устна.
— Това е всичко — заключи тя. — Какво искаш да видя, милорд?
Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето.
— Това не е Пенфорк — каза той. — Но сега е твой дом. Бих искал да виждаш в него дома си… и да го приемеш.
Погледът му се задържа на устните й за миг, а после погледна в очите й, които не се отделяха от неговите.
— Приела съм го, съпруже мой.
— Доволен съм — прошепна в отговор той и я целуна. Целувката му беше кратка, но топла.
Когато се опита да се отдръпне, Лиз-Ан не му позволи. Обви врата му с ръце и се притисна в него. Той удължи целувката още малко, но в края на краищата се отдръпна, като я остави да го гледа разочаровано.
— Сърцето ти знае истината — каза тихо той.
И потегли надолу по хълма към Чизън. Слънцето беше близо до зенита си, когато един от мъжете, изпратени напред от Рейналф, излезе от горичката и тръгна към тях. От устните му се ронеха неразбираеми думи. Изведнъж застанали нащрек, хората на Рейналф рязко дръпнаха поводите и спряха на място. Извадиха мечовете си от ножниците. Последва тишина, която изнервяше всички.
— Милорд — каза задъхано мъжът, когато стигна до тях.
— Какво има, човече? — попита Рейналф. Стомахът му се свиваше от лоши предчувствия. — Видя ли се с майка ми?
— Не, милорд. — Той си пое дълбоко дъх, за да се по-съвземе, преди да продължи: — Чизън е превзет и всичките му обитатели са затворници сега.
Рейналф започна спокойно да обмисля новосъздалото се положение.
— А какво стана с другите от групата?
— Нападнаха ни, милорд. Завлякоха всички вътре в крепостта. Мен изпратиха да ви донеса съобщението.
Рейналф му даде знак с глава да продължи. Усещаше как до него Лиз-Ан е като вцепенена.
— Трябва да ви предам, че сега Чизън е в ръцете на барон Джилбърт Балмейн и…
— Джилбърт?! — възкликна Лиз-Ан.
— Това нищо не променя! — изрева той към нея, а после отново се обърна към пратеника и му нареди да продължи.
— Каза, че ако искате отново да видите майка си жива, трябва да му върнете сестрата, а и вие самият да се предадете.
Думите му бяха посрещнати с мълчание, което се проточи дълго.
— И? — попита най-накрая Рейналф, като в същото време беше сигурен, че няма повече съобщения.
Мъжът преглътна, извади изпод туниката си платнена торбичка и му я подаде.
— Каза, че това ще ви помогне да се убедите, ако все още имате някакви съмнения.
С побелели устни, Рейналф въртеше торбичката в ръцете си. Беше лека. Вътре имаше нещо съвсем малко, помисли той с нарастваща тревога. Погледна Лиз-Ан.
— Какъв човек е този твой брат?
Лиз-Ан беше чувала, че понякога похитителите изпращали части от тялото на заложника, за да покажат, че заплахата е сериозна, но не вярваше, че Джилбърт е способен да извърши такова нещо. Та това беше направо абсурдно!
— Джилбърт не е животно — заяви тя и протегна ръка да вземе торбичката. Той обаче не й я даде.
Рейналф я гледаше с очи, студени като зимна нощ.
— А ако е животно, ще трябва да го убия, както се постъпва с такива като него.
Сърцето на Лиз-Ан се сви и тя отговори, без да се замисли.
— Джилбърт няма да ти даде втора възможност да го сториш.
— Аз не моля за втора възможност. Искам само една! — изрева Рейналф, а туниката не можа да прикрие напрежението в мускулите му.
Лиз-Ан мислеше, че тя ще загуби и в двата случая, независимо от изхода. Най-сетне призна това, което дни наред криеше дори от себе си. Тя обичаше Рейналф. Беше истинска лудост, знаеше и това. Никога досега не беше изпитвала такова дълбоко чувство. Към никого. Затвори очи, за да не чувства болката. Когато отново срещна погледа на Рейналф, в очите й имаше сълзи. Той не беше помръднал.
— Отвори я — прошепна тя.
Стори й се, че всичко е замряло. Пръстите му несръчно се бореха с възела. Никой не помръдваше. Всички следяха движенията на ръцете му. Вътре имаше само кичур коса — дълъг и светъл, почти безцветен. Рейналф едва беше имал време да се наслади на облекчението, когато го завладя гневът. Как се беше осмелил Джилбърт да докосне майка му!
— Ще го убия! — изрева той.
— Но това е само коса — възрази Лиз-Ан и сложи ръката си върху неговата. — Той ми е брат!
— А тя е моята майка! — Той отблъсна ръката й.
Без да я погледне повече, се обърна към Геоф.
— Вземи я на коня пред себе си.
Лиз-Ан гледаше с отчаяние от единия към другия.
— Какво мислиш да правиш, Рейналф?
Рейналф отново я прониза с черните си очи.
— Ти си моя съпруга, Лиз-Ан. И ще останеш такава, каквото и да се случи.
— Ами майка ти?
— Не се тревожи. Скоро ще си я върна. Както и Чизън.
Тя поклати глава.
— Остави ме да поговоря с Джилбърт — помоли го тя. — Не бива да се пролива кръв. Мога да го
