защото зелената й рокля се сливаше със зеленината зад нея. Обърна глава и видя, че конят на Рейналф бавно върви към този на Джилбърт.
Сега! Тя въздъхна шумно, за да чуят всички около нея, а после падна напред и се претърколи през врата на коня. Не знаеше доколко успешно е имитирала припадък, но направи най-доброто, на което беше способна.
— Лейди Лиз-Ан! — възкликна Роланд и придърпа към себе си безжизненото й тяло.
Както и беше очаквала, скуайърът положи усилия да я качи на гърба на коня и да я задържи там. Лиз-Ан не знаеше дали е привлякла вниманието и на другите, затова нададе тих стон и се наклони на другата страна. Роланд изруга. С едната си ръка я придържаше на седлото, а другата беше разперил, за да пази равновесие. Без да се колебае, Лиз-Ан направи рязко движение, при което ритна Роланд в гърдите и го прати на тревата.
— Съжалявам — каза тя и грабна юздите на коня.
Заби пети в хълбоците му и препусна напред. Зад себе си чу възгласите на войниците. Знаеше, че Рейналф ще се опита да я спре, затова продължаваше да се движи по левия фланг, като се криеше колкото може във високата трева. Препускаше право към Джилбърт. Като наближи, тя разплете плитката си и косата й се развя свободно след нея. Това също беше предвидено, защото Джилбърт щеше незабавно да разпознае черната й буйна коса. Движението, което по-скоро долавяше, отколкото чуваше, отвлече вниманието на Рейналф. Той обърна глава, за да разбере каква е причината за него. Видя, че част от хората му са разкъсали веригата и сега препускат бързо напред. Очевидно преследваха някого. Лиз-Ан! Завъртя глава във всички посоки. И я видя. Беше се изравнила с него и препускаше неотклонно към брат си.
— Не! — извика той. Изруга поне хиляда пъти и препусна в галоп.
Щеше да я настигне, но ясно съзнаваше, че по този начин и двамата ще се доближат на опасно разстояние до стените на замъка. Скоро щяха да бъдат в обсега на оръжията им. Накара коня да препуска със сетни сили, с най-голямата бързина, на която беше способен. Лиз-Ан видя, че Джилбърт обърна коня си и сега идва право срещу нея. Усещаше приближаването и на Рейналф, макар да не го виждаше. Знаеше, че съпругът й ще дойде при нея първи. Конят на Роланд не можеше да се мери с този на Рейналф, а Джилбърт беше още далеко. Все едно, тя препусна напред. Ако не друго, поне щеше да забави двамата мъже достатъчно, за да поговори с Джилбърт, преди битката да е започнала. Поради приближаването на Рейналф се наложи да промени курса. Тръгна наляво, към мочурището. Това й спечели само няколко секунди. Миг по-късно Рейналф вече беше до нея и се опитваше да поеме юздите на коня й. Като не успя, той я хвана и я дръпна върху седлото си, въпреки че тя пищеше и риташе силно с крака. Изведнъж нещо просвистя край ушите им. Двамата паднаха на земята, като Рейналф пое удара. Изведнъж, някак смътно, Лиз-Ан осъзна, че онова, което беше ударило Рейналф, беше стрела. Чу приближаването на коне. Извиваше неспокойно тяло в ръцете на Рейналф, който все още я държеше през кръста. Успя да се освободи и остана коленичила до него. Първо видя разкривеното му от болка лице, а после стрелата, която стърчеше между брънките на ризницата му. Точно под дясното му рамо. Кръвта вече струеше през дупките на ризницата и попиваше в земята.
— Рейналф! — промълви тя, като обхвана лицето му с длани.
Той повдигна клепачи. Очите, които се впиха в нейните, бяха измъчени, изразяваха единствено болка.
— Лиз-Ан — едва чуто рече той. Повдигна глава, погледна я и каза: — Защо?
Сълзите потекоха по бузите й и закапаха по лицето й.
— Не исках да стане така — каза тя, като преглъщаше конвулсивно, за да не избухне в ридания. — Исках само да говоря с Джилбърт, да му обясня. А ти не ми разреши…
Обърна глава и видя Джилбърт, който бързо се приближаваше към тях. Войниците му препускаха след него. Рейналф нададе стон и успя да се изправи до седнало положение, отблъсна я и хвана стрелата, която стърчеше от ризницата му. Лиз-Ан протегна ръка към него, но той отново я отблъсна.
— Не, Рейналф, моля те! Трябва да ми позволиш да се погрижа за раната. Ще загубиш много кръв, ако не го направя.
Когато той протегна ръка към меча си, друга стрела разцепи въздуха край тях. Размина се с целта си само на няколко сантиметра и се заби до него в земята.
— Не! — извика Лиз-Ан и застана пред него, за да го защити с тялото си.
Той все още се опитваше да изтегли меча си с лявата ръка. Лиз-Ан го прегърна здраво. Роклята й се напои с кръвта му Рейналф се опита да я отблъсне, но не успя да го направи с една ръка, а не искаше да оставя меча си.
— Махни се! — извика той. — Нямам нужда от женска закрила.
Тя бурно разтърси глава.
— Не искам да умреш заради мен, Рейналф.
Той погледна красивото й лице, което сега изразяваше единствено страх да не го загуби. Да, сега тя можеше да избяга от него, но май не искаше да го направи.
— Аз… те обичам — прошепна тя. — Не ме карай да ти обяснявам нищо. Просто те обичам и толкова.
— Лиз-Ан. — Джилбърт закова коня пред тях и скочи на земята с меч в ръка. — Махни се от него.
Рейналф погледна първо много високия мъж, който идваше към тях, а после жената, за която беше готов да рискува всичко.
— Сбъркал съм — каза той с дрезгав глас. — Ти заслужаваш да се умре за теб. — И хвана здраво дясното й рамо.
Устните му докоснаха нейните толкова леко, че тя не беше сигурна дали въобще я е целунал. А после я отблъсна толкова силно, че най-после успя да я накара да отдели тялото си от неговото. Неочакваното му признание все още кънтеше в ушите й. Тя го гледаше недоумяващо и се мъчеше да сложи в ред разбърканите си чувства. Рейналф вдигна тежкия си меч. Смръщи силно вежди и чело, но не поради болката, която изпита. Скъпото му, изпитано оръжие сега не просто тежеше в лявата му ръка. Беше му като чуждо. От замъка заваляха стрели, които пречеха на хората му да се доближат до него. А Джилбърт, леко накуцвайки, неотклонно приближаваше. Лиз-Ан погледна първо единия, после другия и предприе единственото възможно нещо. Повдигна полите на роклята си, изтича бързо при брат си и го прегърна. Той й отвърна, след което побърза да я отстрани от пътя си. И продължи да върви към мъжа, чиято кръв беше решен да пролее.
— Джилбърт! — извика Лиз-Ан и сграбчи ръката му, която държеше меча. — Престани. Рейналф не е направил нищо лошо.
Думите й имаха желания ефект. Накараха го рязко да спре. Само няколко крачки деляха единия от другия. Джилбърт я погледна озадачено.
— Нима това не е мъжът, който се опита да отнеме девствеността ти, Лиз-Ан? — попита той, като кимна по посока на Рейналф.
И двамата чакаха отговора й. Тя отговори бързо, отчаяно:
— Н-не.
Джилбърт я гледаше така, сякаш го беше ударила.
— Какво? — изрева той. — Погледни го! Нима косата му не е така светла, каквато ми я описа? Нима не притежава същото телосложение?
— Да — съгласи се тя и обърна поглед към Рейналф, който ги гледаше и седеше неподвижен. — Но не може да е бил той.
Рейналф срещна погледа на красивите й очи и изпита огромно облекчение. Думите й го разтърсиха. Беше ли възможно? Беше ли му повярвала най-после?
Хората на Рейналф се бяха приближили. Но като видяха, че нещата са се успокоили, не направиха опит да продължат по-напред. Просто стояха и чакаха развитието на събитията.
Джилбърт местеше поглед от Лиз-Ан към Рейналф и обратно. Спомни си как тя го беше защитила с тялото си само преди няколко минути. Ясно беше, че не искаше да избяга от този Уордю и не за това беше препуснала към замъка. Запита се какво всъщност е положението. Дали не беше възникнало недоразумение?
Като че ли чула неизречения му въпрос, Лиз-Ан му даде така очаквания отговор.
