А сега, когато Филип, синът на барон Едуард, владееше земите, къщите и хората на имението, макар баща му да беше още жив, животът в Мидлънд бе станал много труден за бедните хорица. През последните две години те непрекъснато гладуваха и бяха покосявани от болести. Полята, които преди даваха в изобилие храна, останаха неизорани. Само онези, на които баронът беше подарил земя, виланите, живееха що-годе добре и имаха какво да ядат. Но дори те го мразеха, защото Филип им отнемаше всичко. Беше немарлив и не можеше да се грижи дори за собственото си домакинство. Да, синът на барона нямаше съвест.
— Н-на полето, милорд — отговори, заеквайки, тя, като нервно оправяше престилката си.
Филип смръщи недоволно вежди.
— Тогава иди да го доведеш — нареди рязко той.
Тя кимна и изтича през вратата, като триеше ръце, за да махне от тях полепналото тесто. Филип я наблюдаваше как бърза през полето с усмивка на уста. Когато тя изчезна от погледа му, той се облегна на масата и напълни шепата си с тесто. Пъхна го в торбичката, която носеше. После взе още една шепа. Беше преполовил купчината тесто, когато на прага застанаха майката и нейният син. Огромният мъжага, който се казваше Дарт, вървеше първи. Косата му беше съвсем светла, мръсна и завързана отзад на дебелия му врат.
— Искали сте да говорите с мен, милорд? — каза той и застана в средата на стаята, чиито размери като че ли се смалиха.
Филип избърса ръцете си и прекоси късото разстояние, което ги делеше. Приближи лицето си само на няколко сантиметра от това на другия мъж. Лицето на Дарт беше съсухрено и състарено от дългите години усилена работа на полето. Усмивката на Филип стана по-широка и разкри всичките му зъби. Вече беше сигурен в онова, което досега само предполагаше. Хвана брадичката на Дарт и завъртя главата му първо наляво, после — надясно. Засмя се победоносно, отстъпи назад и кимна.
— Добре, барон Уордю — каза той, като изговори много внимателно името, — защо работите на полето като най-обикновен селянин?
На въпроса му реагира Мери, майката на Дарт. Тя въздъхна едва доловимо, а после падна в безсъзнание на пода. Синът й веднага застана до нея.
— Мамо! — извика той и я разтърси.
Тя простена, отвори очи и после пак ги затвори. Дарт я вдигна и я занесе на леглото. Положи нежно главата й на възглавницата и легна до нея. Филип, със самодоволно изражение на лицето, се настани на един стол и загледа как Дарт нежно пощипва бузите на Мери, как вика името й с глас, който издаваше мъка и никак не приличаше на гласа на онзи мъж, с когото си приличаха като две капки вода. За първи път Филип забеляза, че лицето на Дарт излъчва и интелигентност. Може би дори твърде много.
— Нарекохте ме барон Уордю — каза Дарт бавно, като че ли се наслаждаваше на странното, непознато за него, име. — Какво искахте да кажете с това?
Филип си пое дълбоко дъх, наведе се напред и посочи жената, която беше отворила очи и не ги отделяше от него. Лицето й изразяваше страх.
— Мисля, че майка ти може да отговори на този въпрос.
Дарт сведе поглед към нея.
— Ти знаеш ли за какво говори той?
Мери поклати глава. Филип въздъхна. Сега лицето му изразяваше отвращение.
— Аз не знам подробности, но тя знае всичко. Може би ще успея да освежа паметта й…
— Продължавай — подкани го Дарт, когато мълчанието на Филип се проточи толкова дълго, че търпението му се изчерпа.
— На север, в Чизън, живее барон, който се казва Рейналф Уордю. Името ти е познато, нали, Мери?
Като преглътна шумно, жената обърна лицето си към стената.
— Много странно — продължи Филип и скръсти ръце на гърди. — Косата на този мъж е светла като тази на Дарт, а и очите му са също толкова черни. Той е също толкова висок и също толкова широкоплещест. — Той разпери ръце, за да подчертае думите си. — И ако синът ти не беше прекарал толкова много години в усилена работа на полето, човек би могъл да каже, че двамата са съвсем еднакви, като близнаци. Да, близнаци. Спомни ли си вече, Мери?
Мери гледаше Дарт. Беше силно разтревожена. А синът й я гледаше с присвити, пресметливи, очи.
— Не знам за какво говориш! — каза тя упорито.
— Хм — изсумтя Филип. Явно беше, че обмисля следващите си думи. Ако Дарт не беше в стаята, щеше да набие жената, вместо да се опитва да се разбере с нея. — Та, искам да кажа, Мери, че не е ясно как стоят нещата. Или братът на Дарт е от селски произход, или Дарт е от благороднически произход. Ти би трябвало да знаеш. Е, кажи, де!
Мери се изправи до седнало положение, сграбчи силно ръката на Дарт и се наведе към него.
— Дарт, трябва да поговоря с теб, но насаме — настоя тя. Устните й бяха побелели и трепереха.
Дарт местеше поглед от Филип към майка си и обратно. Беше стиснал здраво устни.
— Отговори му! — нареди той с глас, леден като зимния вятър.
— Мога да ти обясня, сине — прошепна тя. По бузите й се затъркаляха едри сълзи.
Той отблъсна ръката й.
— Тогава го направи.
Филип заглуши смеха, който напираше на устните му. Беше му забавно. Мери поклати глава.
— Беше толкова отдавна — каза тихо тя. Главата й беше сведена надолу, а погледът й не се отделяше от скръстените й в скута ръце. — Бях само на шестнайсет…
— Първо отговори на въпроса му — прекъсна я Дарт, чийто ум работеше трескаво. — Какъв е произходът ми — селски или благороднически?
Мери вече плачеше открито. Обгърна лицето му с длани.
— Ти си мой син.
Той отново отблъсна ръцете й.
— Отговори ми!
Тя събра дланите си като за молитва и отправи поглед към отворената врата на малката колиба.
— Благороден произход… — Признанието се отрони от устните й едва преминало през свитото й, сухо гърло. — Ти си вторият син на барон Байрън Уордю.
Дарт скочи на крака.
— Коя е истинската ми майка? — Тонът му беше заповеднически.
— Жената, която те е родила, се казва Зара Уордю.
— Зара? Тогава коя си ти? — попита той. Лицето му започваше да се налива с кръв. Беше възмутен от сполетялата го неправда, която го беше лишила от полагащото му се място в живота.
Доволен, че сцената се развива и без неговото участие, Филип мълчаливо наблюдаваше двамата. Знаеше, че жената ще направи още някои признания, които биха могли да се окажат полезни.
— Въпреки че не съм те родила, Дарт, аз съм твоя майка. Това не ти ли е достатъчно? Нима не се грижих за теб с обич като истинска майка? Нима не…
Дарт отрече думите й с едно ниско гърлено ръмжене.
— Не, това не е достатъчно? Коя си ти?
Мери затвори очи, защото не можеше да понесе болката, която следващите думи щяха да породят.
— Аз съм незаконна сестра на лейди Зара. Аз съм извънбрачно дете. И бях любовница на съпруга й.
У Дарт се надигаха могъщи чувства. Останалите двама в стаята ги усетиха. Единият се страхуваше от тях, другият беше много доволен.
— И как стана така, че ти ме отгледа, лельо? Майка ми ли ме изостави? — Той се разхождаше неспокойно из стаята. Събори един от столовете и за малко не прекатури масата, която се намираше до леглото на Мери.
Мери неспокойно се размърда и спусна краката си на пода. Въздъхна тежко, изправи се и обърна лице към сина си. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. В неговите очи видя само гняв и омраза. Любовта, или по-точно слабото подобие на обич, защото този мъж не беше способен на по-силни чувства, беше изчезнало напълно.
— Аз родих син на барон Байрън в нощта, преди лейди Зара да роди теб и твоя брат — поде тя. —
