— Той ми е съпруг, Джилбърт.
Джилбърт направи неволно крачка назад и отпусна меча.
— Омъжила си се за този… — Той започна да търси подходяща дума, без да откъсва очи от Рейналф. — Този мерзавец?
Лиз-Ан реши, че е по-добре да не обръща внимание на думите му.
— Да, аз съм съпруга на Рейналф — каза тя, прехапала долната си устна.
По лицето на Джилбърт преминаха множество чувства. Последното, което се задържа най-дълго, беше горчивина.
— Беше ли принудена да се омъжиш за него? — Той си спомни колко усърдно кралят се опитваше да го задържи в двора.
Тя се поколеба. После каза:
— Кралят искаше да ме омъжи на всяка цена. Но ми даде право на избор. И аз избрах Рейналф. — Тя си пое дълбоко дъх и застана гордо пред брат си. — Избрах да остана при него, Джилбърт. Няма да се върна в Пенфорк.
Той видя истината в очите й и разбра искреността на думите й. Смръщил вежди, погледна мъжа, когото тя наричаше „свой съпруг“. Рейналф срещна погледа му. Изражението на лицето му беше твърдо, предизвикателно, въпреки че загубата на кръв беше отслабила силите му. Болката, чийто център се намираше малко под дясното му рамо, вече се разпространяваше и обхващаше цялото му тяло.
— Отговори ми, барон Уордю — обърна се Джилбърт към него. — Ти ли водеше нападението срещу лагера ни, който се намираше близо до Пенфорк, преди четири години? Ти ли изби всичките ми хора тогава?
— Не — отговори Рейналф, без да се колебае. Мечът тежеше в ръката му. Никога преди не беше смятал, че оръжието може да бъде толкова тежко.
— Нима сестра ми не те обвини, че си го извършил ти? — продължи да настоява Джилбърт.
Измерваше го с поглед. Знаеше, че съвсем скоро и последните сили на Рейналф ще се стопят.
— Да, тя ме обвини.
Лиз-Ан видя как челюстта на Джилбърт се стегна, как цветът на лицето му се промени. Но това беше спор, който щеше да ги доведе до задънена улица и можеше да стане причина единствено за неприятности. Поне така смяташе тя.
— Нима не виждаш, че той е ранен, Джилбърт? — попита тя. — Позволи ни да го внесем вътре, където ще мога да се погрижа за раната му.
— Добре — съгласи се той. — По-късно ще поговорим отново за това с него. Все още не искам смъртта му. Качи се на коня си, барон Уордю.
Рейналф искаше да се противопостави на Джилбърт, но знаеше, че първо трябва да спре кръвта, която изтичаше от раната. Погледна към Лиз-Ан и видя треперещата, колеблива усмивка, изписана на устните й. И взе решение. Свали меча си и даде знак на хората си да тръгнат напред.
— Не! — каза остро Джилбърт. — Само ти!
Рейналф го измери с присвити очи. Гневът отново се разгоря в гърдите му.
— Това е моят дом — изръмжа в отговор той. — И ще взема със себе си когото пожелая.
— Тогава няма да те пусна вътре — отговори Джилбърт и застана решително на пътя му с разкрачени нозе.
И отново Лиз-Ан трябваше да разреши спора. Повела коня на Рейналф за юздите, тя застана между двамата мъже.
— Аз няма да дойда без Рейналф. Няма да се случи нищо лошо, ако позволиш на хората му да го придружат.
Джилбърт искаше да откаже, но знаеше, че когато реши, Лиз-Ан винаги постига своето. А най-много от всичко искаше нейната безопасност. Защото дори сега, когато беше омъжена за този Уордю, той не можеше да я изостави.
— Добре — каза той, макар и недоволен, и се метна на седлото. — Може да вземе със себе си двама от своите хора.
— Ще взема около десетина — отвърна Рейналф.
Джилбърт стисна устни и поклати глава.
— Шестима — започна да се пазари той.
Рейналф кимна и направи знак на Уолтър да тръгне напред. Върна меча в ножницата, качи се, макар и трудно, на гърба на коня и протегна ръка на Лиз-Ан, за да й помогне.
— Лиз-Ан, ти ще яздиш с мен — каза Джилбърт.
— Не — отвърна тя и пъхна ръката си в тази на Рейналф. — Ще яздя със съпруга си.
Джилбърт скръцна със зъби, но не каза нищо повече. Като влязоха във вътрешния двор, бяха посрещнати от хора на Джилбърт, които бързо и сръчно взеха оръжията на мъжете, придружаващи Рейналф. Отнякъде се появи жена с коса, светла като тази на Рейналф. Лиз-Ан веднага се досети, че това е майка му.
— Рейналф! — извика лейди Зара и протегна ръка към сина си. Очите й се отвориха широко, като видя окървавената му туника. Като че ли изобщо не забеляза жената, която яздеше пред сина й.
— Мамо — каза Рейналф, като взе малката й длан в своята, — добре ли си?
— Разбира се — отговори тя. — Но ти… Какво се е случило?
— Повърхностна рана. Няма нищо страшно — увери я той, макар да знаеше, че не е така.
— Трябва да го приберем вътре — каза Лиз-Ан. — Загуби много кръв.
Лейди Зара най-после я забеляза. Погледна внимателно чернокосата красавица, която седеше на гърба на коня пред сина й. Присви очи, защото веднага се досети, че тя ще да е причината за всичките им беди.
— Слез оттам! — нареди тя. — Аз сама ще се погрижа за него.
Лиз-Ан трепна, но поклати глава.
— Не, аз съм лечителка. Освен това съм негова съпруга. И аз ще се грижа за него.
Лейди Зара направи крачка назад с широко отворена уста. Изненадаха я думите на момичето, а не откритата му предизвикателност. Изведнъж до нея застана Уолтър.
— Хайде, ела, ще ти обясним всичко по-късно. Първо трябва да се погрижим за Рейналф.
Уолтър и Геоф помогнаха на господаря си да слезе от коня. Силите му бързо отслабваха, затова той не възрази. Зара реши да не обръща внимание на момичето, което заяви, че е съпруга на сина й, и отиде до стаята на сина си. Веднага щом хората му го положиха на леглото, без да ги е грижа за прекрасните ленени чаршафи, Лиз-Ан взе нещата в свои ръце. Наведе се, за да огледа раната, като непрекъснато даваше команди, едва-едва обръщайки главата си през рамо. Лейди Зара започна да протестира, защото смяташе това за вмешателство, за нахлуване в нейна територия, но Уолтър отново я успокои. После я накара да излезе от стаята, преди да е станала причина за нови проблеми.
— Ще ми трябва и нажежено желязо. Запалете огън — каза Лиз-Ан, напълно спокойна, въпреки тежката задача, която й предстоеше.
— Ти наистина си много опасна жена — каза Рейналф и я погледна с обич. — Струва ми се, че все още съм готов да умра за теб.
Тя му се усмихна. Сърцето й биеше лудо.
— Този път няма да умреш — отвърна му.
Той й се усмихна слабо в отговор, затвори очи и потъна в дълбок сън.
ГЛАВА 20
— Къде е синът ти? — запита Филип жената, която служеше на семейство Чаруик отдавна. Правеше го толкова предано, че работата я беше състарила с няколко години. А беше едва на четирийсет и пет.
Изнервена и уплашена от внезапната му поява, Мери се сви зад масата, върху която месеше хляб. Отдавна не беше стояла така близо до него, но омразата, която изпитваше, беше все така силна. Защото той беше виновен за характера на сина й и за неговата склонност към насилие и пороци. Твърде много години невръстният Дарт прекара в компанията на Филип Чаруик.
