накарам да се вслуша в гласа на разума.
— Да, но в чий глас?
— Не, Рейналф! — извика тя, но той вече не я слушаше. Вниманието му беше насочено към други неща.
С насълзени очи, Лиз-Ан наблюдаваше как мъжете се строяват в редица и приготвят оръжията си за предстоящата битка. Действаха бързо. Бяха отново на конете и последваха Рейналф, който тръгна начело. Спряха се до брега на езерото. От крепостта можеха да ги видят, но бяха извън обсега на оръжията им. Зад тях, защитена от телата им, Лиз-Ан погледна към страховитата крепост. Беше иззидана изцяло от камък. Стените бяха високи и стръмни, а в подножието им имаше мочурище. На върха на една от кулите се виждаха няколко мъже. Знаеше, че Джилбърт е сред тях. Но кой точно е той, питаше се тя. Сред групата настана оживление, тъй като всеки един от хората на Рейналф се готвеше за онова, което му се удаваше най-добре. Лиз-Ан изпитваше дълбока тревога. Знаеше, че само след няколко часа много от тези мъже ще лежат мъртви. А може би и Джилбърт ще е сред тях. Отчаяно търсеше разрешение на проблема само и само да спечели малко време… Трябваше да говори с Джилбърт, да му каже, че е добре и че е останала с Рейналф по своя собствена воля. Сигурна беше, че той ще промени отношението си, когато разбере, че е омъжена за него…
— Геоф — завъртя се към мъжа зад себе си, — заведи ме при лорд Рейналф. Трябва да говоря с него.
— Не, милейди, той не иска да бъдете близо до него. Тук сте в безопасност.
— Но те ще се убият един друг — заяви тя разпалено. — Нима не виждаш това?
Той я погледна.
— Такова е решението на господаря ми. Брат ти го е обидил жестоко, като в негово отсъствие е нападнал дома му и е взел майка му за заложничка. Той с право защитава и двете.
— Ами обидата, нанесена на Джилбърт? — Беше отчаяна. Непрекъснато свиваше и отпускаше длани.
Лицето на Геоф беше като издялано от камък.
— Макар да не знам подробности, милейди, ти си тази, която започна всичко.
С цялото си сърце искаше да може да отрече думите му, да му обясни защо беше затворила Рейналф в мазето, но знаеше, че ще е безполезно. Геоф би останал верен на господаря си при всички обстоятелства. Притисна устата си с ръка и се обърна, за да види докъде бяха стигнали приготовленията. Пред редиците строени мъже видя Рейналф и Уолтър. Бяха доближили главите си една до друга. Очевидно водеха поверителен разговор. След малко мъжът, когото използваха за куриер, пришпори коня си към замъка.
— Какво става? — попита Лиз-Ан.
— Не знам, милейди — отговори Геоф. Очевидно беше много ядосан, че не е включен в групата, която ще проведе атаката.
Пратеникът не беше пуснат зад вратите на замъка, макар да му позволиха да мине по подвижния мост. Предаде съобщението през подвижната решетка на вратата. След няколко минути обърна коня и тръгна обратно към Рейналф. Когато наближи, Геоф, неспособен да сдържи любопитството си, се приближи към редицата мъже.
— Той ще се срещне с вас, милорд. — Гласът на пратеника достигна до Геоф и Лиз-Ан. — Съгласи се на двубой с мечове.
— Не! — изтръгна се вик от гърдите на Лиз-Ан.
Геоф, който беше свикнал с нейните настроения и сега очакваше неприятности, я обгърна здраво с ръце и побърза да отдалечи коня от групата, преди другите да са доловили гневното й избухване. Обаче не успя. Тя първо се развика, после се разплака и най-накрая нападна младия скуайър с юмруци. Той не знаеше как да се справи с нея и едва успяваше да запази равновесие върху седлото. Когато до него застана Рейналф и му помогна да се справи с Лиз-Ан, благодарността му беше толкова голяма, че не можеше да се изрази с думи. Минаха няколко минути, докато Лиз-Ан осъзнае, че я държат други ръце, но когато разбра, че те са на Рейналф, тя притихна.
— Не, Рейналф — замоли го, — не се бий с Джилбърт. Той отлично върти меча…
— Ти се тревожиш за мен? — каза той вече по-меко, с грейнало лице, като й помогна да слезе от коня.
Тя положи дланта си на бузата му.
— Тревожа се и за двама ви — призна.
— Но това е твоята възможност да се отървеш от мен — напомни й. — Да завършиш онова, което беше така нетърпелива да свършиш със собствените си ръце.
Тя го сграбчи за предницата на туниката.
— Рейналф, вече не искам да те видя мъртъв. Мисля, че никога не съм го искала истински.
Веждите му се сключиха, но той остана мълчалив.
— Не виждаш ли и сам? Джилбърт прави това, за да те накаже, че ме отвлече от Пенфорк.
Рейналф прокара длан през косата си.
— Предизвикателството е отправено и прието, Лиз-Ан. Не съм направил нищо на семейството ти, без да бъда предизвикан. Сега е време и Джилбърт да плати за прегрешенията си.
— Позволи ми преди това да говоря с него. Сега съм твоя съпруга. Той не може да промени това, каквото и да направи. Ще го накарам да разбере.
— Не, Лиз-Ан, свършено е.
Той се обърна с гръб към хората си, притисна я до себе си и завладя устните й. Целувката му беше огнена. Дъхът й спря. А после, изведнъж, свърши. Погледите им се срещнаха за миг, а в следващия той вече се отдалечаваше. Лиз-Ан, онемяла, го гледаше как възсяда огромния си жребец, как си проправя път през редиците. Геоф го следваше неотлъчно. Когато вече не можеше да го вижда, тя се обърна към Роланд. Той й се усмихна мрачно и й махна да отиде при него.
Лиз-Ан отчаяно се опитваше да потисне завладяващата я паника, защото знаеше, че тя ще й попречи да мисли трезво и разумно. Умът й отчаяно се опитваше да намери изход. Тръгна бавно към Роланд. Нямаше почти никакъв избор, а нямаше време да търси различни решения. И все пак се радваше, че този път няма да се възползва от Геоф, за да постигне целта си. Застана пред Роланд с изправен гръб, потърси с поглед Рейналф и го видя начело на редиците. Измери на око разстоянието до замъка и горе-долу прецени времето, с което разполагаше.
— Роланд, не може ли да се приближим още малко? — попита тя.
— Не, това няма да се хареса на лорд Рейналф.
— Тогава да отидем само до брега на езерото, за да мога да наблюдавам дуела — направи компромис тя. — Искам да се уверя със собствените си очи, че боят ще бъде честен.
Роланд се колебаеше. Поклати глава. Съжалението му беше съвсем искрено.
— И оттук можете да наблюдавате всичко, милейди.
— Не. — Тя махна с ръка, за да обхване струпалите се пред нея войници. — Те се движат непрекъснато и ми закриват гледката.
Със стиснати устни, скуайърът гледаше от войниците към замъка, а после към полето помежду им, където щяха да се срещнат двамата противници. Лиз-Ан разбра, че все още се колебае, и увеличи натиска.
— Моля те, Роланд. — Тя стисна ръката му и позволи на сълзите да се появят в очите й като израз на мъката й.
Той въздъхна и кимна.
— Добре, но ще застанем най-отпред, в първата редица, и нито крачка повече.
Той бавно преведе коня й до челната редица вляво. Тогава Лиз-Ан забеляза, че и Уолтър, и Геоф, са се върнали и са оставили Рейналф сам. Изглеждаше точно така, както в деня, когато се беше върнал в Пенфорк за нея. Да, той щеше да бъде достоен противник на Джилбърт… Макар брат й да се беше научил да се справя с недъга си, той си оставаше недостатък. Страшно беше да се помисли какво може да стане, ако той падне на земята с противник като Рейналф. С изненада установи, че се чувства съвсем спокойна. Спокойствието идваше от увереността й, че ще успее да сложи край на този безсмислен дуел. Вдигнаха решетката на вратата на замъка и на подвижния мост стъпи един-единствен кон и ездач. Решетката веднага беше върната на мястото й. Лиз-Ан знаеше, че това е Джилбърт. Дали я беше видял? Не беше вероятно,
