— Добре ли си, Арни? — попита Сеси.
— Ще те съдя — изфъфли той и почна да разтрива челюстта си.
— Съжалявам, че те ударих, Арни — отвърна Стив. — Не знаех.
— Аз пък знам всичко за теб, Соломон. Чух го по радиото. Ти си мошеникът, който не може да спечели дело за неправилно пресичане дори и при зелен светофар.
— О, боже!
— Ще ти предявя криминално обвинение. — Арни грабна ризата си от бюрото на Сеси, прибра си чорапите и обувките от пода и забърза към вратата.
— Ще загазиш ли, шефе? — попита Сеси.
— Аз ли? Ами ти? Това нарушава условната ти присъда.
— Друг път. Арни ми е надзорник.
— Да бе!
— Истина е, шефе. В докладите си пише, че хобито ми било да се състезавам.
Сеси Сантяго беше клиентка на Стив, преди да му стане секретарка. Дребно нарушение — беше спукала от бой невярното си гадже и после беше пуснала колата му по рампата за лодки на пристанището в Матсън Хамък.
Стив отиде до бюрото си.
— Мислиш ли, че можем да свършим малко работа тази сутрин, ако, разбира се, това няма да попречи на хобито ти?
— Каква работа? Никой не се е обаждал. Пощата още не е дошла. Но имаш лична пратка. — Тя кимна към ъгъла.
На стената беше опрян графитен прът, дълъг почти два метра, с кука от неръждаема стомана в единия край.
— Канджа — каза Стив. — Кой я праща?
— Не знам. Беше отвън, когато отворих дюкяна.
Стив вдигна канджата, наклони я и прокара ръка по острата кука.
— За вадене на големи риби. Марлини например.
Кригър по радиото. Марлин на вратата. И сега и канджа. Всичко си идваше на мястото, помисли Стив. Никак не му харесваше тая работа.
— Океански риболов? — попита Сеси. — Не те ли хвана морска болест, когато карахте водно колело с Боби във Водния парк?
— Канджата не е, за да я използвам. А за да ми напомни за нещо.
— За какво, шефе?
— За времето, когато един мой клиент отишъл на риболов с един тип и само единият от двамата се прибрал у дома.
Законите на Соломон
1. По-скоро бих излъгал съдията, отколкото жената, която обичам.
4
Логична любов
„Мразя да лъжа.
Задраскай го. Мразя да лъжа жената, която обичам“.
Някои лъжи са по-лоши от другите, помисли си Стив. В съда се срещат лъжи във всякакви форми и размери. Директни лъжи, предпазливи избягвания, хитри увъртания. Лъжите са толкова многобройни, колкото и облечените в копринени костюми адвокати, които ги изричат. Да не говорим за клиентите, ченгетата, свидетелите и човека, който продава емпанада по стълбите на съда. Съдиите и съдебните заседатели не очакват да им бъде казана истината, цялата истина и само истината. И очакванията им винаги се оправдават.
Но не бива да лъжеш жената, която обичаш. Тази сутрин Виктория го беше попитала какво се е случило с Кригър и Стив се беше плъзнал около тънкия лед на истината. Сега, докато отиваше на срещата с Виктория, за да видят един апартамент за продан, реши да събере кураж и дай каже всичко. Точно когато минаваше покрай Папагалската джунгла, близо до морската магистрала „Макартър“, мобилният му иззвъня.
— Ако си беше настроил радиото на Ей Ем, нямаше да ти е толкова весело.
Стив позна медения глас.
— Добро утро, Шугър Рей!
Преди седем години, когато водеше делото на Кригър, Рей Пинчър беше обикновен заместник в отдела за углавни престъпления. Сега бившият боксьор аматьор, бившият семинарист, бившият рап музикант беше законно избран главен прокурор на областта Маями-Дейд.
— Жалко, че тоя кретен излезе от пандиза. Идиот, боклук, шарлатанин!
— Не съм слушал шоуто — отвърна Стив. И реши, че сигурно е единственият в града, който не е чул как доктор Бил го заклеймява.
— Каза, че си бил по витиеват от тирбушон. По-долен от корема на гърмяща змия. Развален като престоял цяла седмица костур. И това бяха само комплиментите.
— И какво от това? Тоя пич е осъден престъпник. Никой няма да му повярва.
— Мислиш ли, че знае за случилото се?
Побиха го тръпки. Защо, по дяволите, Шугър питаше за това? И то по телефона?
— Записваш ли разговора, Шугър Рей?
— Познай.
— И какъв е поводът? — продължи Стив.
Пинчър се разсмя.
— Леле мале! Явно гузната съвест те мъчи.
Вече беше на Бискейн Булевард, мина покрай Кулата на свободата, сградата датираше от Ренесанса и някои й викаха маямския Елис Айланд. Стотици хиляди кубински бежанци бяха пратени там през шейсетте години на миналия век. Сега един предприемач искаше да я обгради с небостъргачи.
— Доколкото си спомням, Шугър, ръцете ти не са съвсем чисти.
Пинчър издиша така, че дъхът му изсвири в слушалката и в ухото на Стив.
— Работата ми беше да го осъдя тоя пич. Твоята беше да го защитаваш. Аз си свърших моята работа, Соломон.
Разговорът се извърташе гадно. Пинчър заплашваше ли го?
— Защо ми се обаждаш, Шугър Рей?
— За да ти кажа, че не мога да те защитя. Ако ме призоват за свидетел, ще кажа истината. Ако те покрия, само ще се прецакам. Злоупотреба със служебното положение. Възпрепятстване на справедливостта. Лъжливи показания.
— По дяволите, правиш го всяка сутрин преди закуска.
— Няма да е никак смешно. Пичът се е настървил за парите ти.
— Нямам пари и Кригър го знае.
— Значи ще му стане гот да те види в ролята на обвиняем.
Стив замълча. Разговорът отново навлизаше в бурни води. По пътя към моста на Брикуел Авеню натисна клаксон на един, който сменяше платната, крайслер круизър с регистрационна табела на кола под наем. „Проклети туристи! Защо не си стоят в Дисни Уърлд и не ни оставят сами да си задръстваме улиците?“
Закъсняваше, представяше си как Виктория нетърпеливо потропва с ръчно шитите си обувки по мраморния под на апартамента в луксозния небостъргач. Настроението му се помрачи. Желанието му да купи надценен с пъти недвижим имот се изпари на секундата.
— Никога не съм те карал да правиш нещо нередно — продължи Пинчър. — Помниш го, нали, Соломон?
Много ясно, че записваше разговора. Искаше да се оневини и се опитваше да изтръгне
