— Успя да ме отвлечеш, само защото стражите ги нямаше.
— Стражи ли?
— Да, войниците на херцога на Къмбърленд. Не че имахме нужда от защита, преди да почерниш Скарбъроу със злото си присъствие. Ако бе дошъл, когато рицарите бяха там, щеше да ти се наложи да отстъпиш.
Той й хвърли ироничен поглед.
— Присъствието или отсъствието на няколко въоръжени англичани малко можеше да промени плановете ми. Макар че сблъсъкът можеше да се окаже забавен.
Беше сигурна в едно нещо. На Ривъс Макдъф не му липсваше увереност.
— Кога Дръмънд ти каза къде съм?
— Преди да те взема бях на събранието на първия ни парламент. Това беше в Сейнт Ендрюс.
Тя прочете мисълта му между неясните думи. Той не бе пътувал специално заради нея. Това обезпокои Меридийн също толкова, колкото и приветливото му настроение.
— Така че просто продължи пътуването си, до Англия, за да ме вземеш?
Ривъс сви рамене.
— Ходя там от време на време. Винаги се намират испански портокали. Обичам пресните плодове.
Портокали. Отбягваше въпросите й така, както воина избягва противниковите удари. След всеки разменен удар тя се разочароваше все повече.
— Защо дойде в стаята ми през нощта?
Той измъкна от кесията си броеница.
— За да те отведа до параклиса.
Облекчението приповдигна настроението й.
— Църква!
Победният блясък в очите му предвещаваше неприятности. Преди да е успял да стори още някоя злина в живота й, тя грабна кесията и наметката си и тръгна към вратата.
Двора на замъка беше осветен от пламтящи борови факли. Лютивата миризма събуди стари спомени у Меридийн, но в момента осъзнаваше прекалено силно присъствието на мъжа до себе си, за да се рови в миналото.
Той взе ръката й и я поведе надолу по стълбите. Като пое дълбоко въздух, Ривъс възкликна:
— Мирише на новогодишен огън.
Не искаше да разговаря с него, особено когато той така бързо схващаше мислите й. Не желаеше обща баня, нито синове. Не искаше великолепна сватбена церемония, на каквато се бяха наслаждавали нейните предшественички. Спокойствието й се криеше сред стените на манастира Скарбъроу.
— Сигурно си прекарвала празника по по-специален начин — сърдечно додаде той, — тъй като си родена по Нова година.
Вероятно бе взел информация от книгата и после я бе разпространил като евтина клюка. Меридийн не му бе казвала кога е родена. Не й дойде на ум нито един хаплив отговор, така че замълча. Надяваше се, мълчанието й да го влуди.
Ривъс махна на Съмърлед Маккуин, който стоеше заедно със Сирина извън осветения кръг, образуван от поставената на стената факла.
— Ще дойдете ли с нас в параклиса? — подвикна им Ривъс.
— Вече се помолихме.
— После ще се молим.
Изказани заедно, противоречивите им отговори накараха Сирина да ахне, а Съмърлед да изпъшка.
— Вярно бе — побърза да добави Съмърлед. — Аз вече бях в параклиса. Сирина дойде само да ми разкаже за красивата стая на лейди Меридийн.
Ривъс стана строг.
— Разбирам.
Смутеното момиче се сви под наметалото си, но Съмърлед пристъпи напред в светлината. Беше облечен в карето на клана Маккуин — пастелночервено и черно Като прехвърли през рамо края на карираната си дреха, той се поклони на Меридийн.
— Милейди.
Меридийн отново погледна към Ривъс, чието сериозно изражение бе помрачняло. В съответствие с обичая, отговорността му за Съмърлед се простираше отвъд войнската доблест и добрата езда. Честта и лоялността стояха на първо място сред задълженията на настойника.
— Пожелай лека нощ на Сирина — рече той. — След това смени Форбс на стената.
Младежът явно искаше да възрази, тъй като очите му нерешително се стрелнаха насам-натам.
— Освен ако не искаш да дойдеш с нас — добави Ривъс.
— Не, сър.
— Тогава милейди и аз ще те оставим заедно с
Със съвсем лек натиск върху ръката й Ривъс насочи Меридийн към страничния двор.
— Обожавам сладките кейкове, които се правят преди Нова година — заговори той приятелски, сякаш бяха добри другари.
Новогодишните празненства бяха шотландски обичай. Меридийн се зачуди дали наистина бе оставил настрана разговора със Съмърлед или просто не искаше да го дискутира. Тъй като имаше избор от предмети за разговор, Меридийн предпочете празниците.
— Не си спомням сладките кейкове — отговори тя.
— Сайбил Монфише пече хубави кейкове. Виж там! — той посочи над главите им. Една звезда падна от небето, като остави след себе си следа от трепкаща светлина.
— „Видиш ли падаща звезда, желание си намисли…“
Без да мисли Меридийн довърши стихчето:
— „Благословен от ангелите ще си ти.“
След миг размисъл той добави:
— Пожелах си баща ти да ни подаде ръка за мир.
Говореше така нехайно за мъжа, когото Меридийн мразеше.
— Не трябва да казваш желанието си на глас, иначе няма да се сбъдне.
— Значи желанията ни са сходни. — Той я погледна право в очите. — Защото подозирам, че си си пожелала начин да се освободиш от брачната си клетва.
Беше прекалено близо до истината, за да може Меридийн да се чувства спокойна.
За разлика от двора на манастира Скарбъроу двора на замъка беше изпълнен със звуци. Някъде мяукаше котка, куче лаеше срещу месечината. От външния двор на замъка долиташе мучене на говеда. Някъде наблизо плачеше бебе.
Без да обръща внимание на липсата на отговор, Ривъс продължи:
— Мразех точно на Нова година да мета пред прага.
Той говореше за едно поверие, древен шотландски обичай да се помита къщния праг при настъпването на Новата година. Така неудачите и лошото настроение се измитаха от къщата. Но обикновено с метлата си служеха жените.
— Къде беше майка ти?
— Тя ни изостави заради един рибар от Тейн.
Беше й го казал преди години, но, подобно на много други неща от техния единствен съвместен ден, тя бе забравила. Почувства се задължена да каже:
— На колко години беше тогава?
— Две или три. Не го помня, но си спомням ясно как другите момчета ме дразнеха, че мета на Нова година.
Като млад Ривъс е бил по-различен и, макар да й бе неприятно да го признае, тя бе харесвала босоногия син на месаря. Но той се бе променил. Сега беше воин, решен да я използва, за да обедини братята си.
— Сега можеш да потърсиш разплата. Вече си старейшина на клана Макдъф — тя нарочно пропусна титлата, която той силно желаеше. Крал на Хайлендс. Без нейна помощ той никога нямаше да седне на трона.
