Предложи му вино. Оказа се, че той държи халба в ръката си. Защо не я бе забелязала? Защото бе погълната от грижи. Дланите й се навлажниха, сякаш за да докажат това твърдение.
— Елън каза, че си искала да ме видиш насаме.
Боже, през последните дни бе държала момичето до късно край себе си, защото не можеше да мисли за нещо, без Ривъс Макдъф да се изпречи в ума й.
— Да. Исках да говоря с теб.
— Добре, защото аз също имам новина за теб. Отсрочка?
— Каква е тя?
Той отпи дълга глътка от халбата.
— Първо ти. Настоявам.
Тя отиде до масата и си наля чаша вино. След това се приближи до стана и се вгледа в новата си творба. Усилията й бяха дали лоши резултати: беше изтъкала жълъди върху офика. Грешката беше по вина на Ривъс.
И сега ходеше припряно като Елън.
— Стори ми се, че куцаш, Меридийн. Да не си се ударила?
Палецът на крака я заболяваше всеки път, щом си спомнеше за заключената врата. Но нямаше никакво намерение да му обяснява как се бе ударила.
— Не.
— Най-добре ще е да го чуя от теб.
Сериозният му глас я накара да вдигне очи към него.
— Какво да чуеш? — издайнически трепна гласът й.
— Каквото се опитваш да скриеш от мен — засмя се той. — В Елджиншър е трудно да опазиш тайна.
С изключение на двайсетте му жени. Дори прислужниците й не знаеха нищо за тези бедни души.
— Какво те кара да мислиш, че крия някаква тайна?
Той посочи към стана.
— Помогна ми да разбера. Странно е това офиково дърво.
Тя се премести така, че той да не вижда гоблена.
— Снощи светлината беше лоша. Всички тук говорят само хубави работи за теб.
— Познават ме.
Самоувереността му не знаеше граници, а в измачканите си ловни дрехи изглеждаше още по-висок и широкоплещест.
— Успя ли да опетниш името на Сим?
Тя отпи глътка от медовината.
— Не.
— Изгони ли семейство Монфише?
Това накара Меридийн да се усмихне, а играта на гатанки започна да я отпуска.
— Щом Сайбил не е успяла да накара мъжа си да на пусне службата при теб, как бих могла да го сторя аз?
— Успя ли да насъскаш прислужниците една срещу друга?
На кораба го бе заплашила да разбие домакинството му. Не би трябвало толкова доволно да хвърля думите в лицето й сега. Това щеше да бъде още една причина да го мрази. Но не можеше да го направи.
— Не. Елън, Лизабет и Сирина са много добри компаньонки.
— Давай нататък, тогава, Меридийн.
Тя улови погледа му и вирна брадичка.
— Отидох да се срещна с отец Томас.
Ривъс повдигна вежди, сякаш чакаше да чуе някакво откровение.
— Помолих го за анулиране на брака ни.
Погледът му стана по-остър, но той не помръдна.
— И смиреният ни свещеник отказа?
— Смирен ли? Говори ли с него?
— Не.
— Тогава откъде знаеш, че е отказал?
Той й отправи усмивката си, която тя вече бе на път да намрази и посочи с халбата към гардероба.
— Не си си опаковала багажа.
Меридийн кипна от ярост.
— Как смееш да се отнасяш с такова лекомислие към мен?
Ривъс застана до леглото и се облегна на един от стълбовете.
— Какво ти каза отец Томас?
Безгрижната му реакция я обърка.
— Каза ми, че никой в Хайлендс няма да ми помогне.
— По-правилно ще е да се каже, че всички в Хайлендс търсят щастието ти.
— Но само докато го намирам тук и с теб.
Той въздъхна и поклати глава.
— Откъде знаеш, че то наистина не е тук при мен?
Сърцето й желаеше единствено безопасността на Англия.
— Защото никога не бих могла да бъда щастлива на един хвърлей разстояние от баща си.
Един мускул трепна върху челюстта му.
— Баща ти иска никой в Хайлендс да не бъде щастлив — процеди той през стиснатите си зъби.
— Колко възхитително, че си намерил някого, когото да мразиш! По това напълно си приличаме.
— Той се закле, че по-скоро ще унищожи кралство отколкото да ме види с хайлендската корона.
Наранените чувства я накараха да каже:
— Не бих дала счупена игла за клановете, короните и менците от офика.
При тези нейни гневни думи той се стовари в едно кресло и отпусна глава назад. С увиснали ръце и затворени очи, той изглеждаше сякаш изтощен от собствената си ярост.
Меридийн се зачуди какво ще бъде следващото му действие. Заобиколи го и додаде:
— Ако лошият ти нрав те е убил, аз няма да съм сред опечалените.
Ривъс се усмихна и гърдите му се разтърсиха от сдържан смях.
— Ще ми направиш ли тази услуга? — добави тя.
— Имам ли право на последно желание?
Объркана от бързите промени в настроението му, тя се сопна:
— Само ако то не включва мен.
— Ни най-малко — рече той прекалено сърдечно. Бих искал да призовеш онези всемогъщи принцеси, които да ме отведат на Онзи свят. Човек с такова търпение като мен заслужава известна награда.
Най-сетне пред очите й просветна.
— Ти си пиян.
— Пиян? Х-мм — той превъртя думата в устата си. — Вярно е, че пийнах няколко халби от най-добрия ейл на Маккуин. В началото се изплаших, че острият ти език е изгубил ефекта си. — Той вдигна халбата в поздрав, към нея и рече: — Слава на светците, алкохолът е по-силен от думите. Аз съм неуязвим за презрението ти.
Пиян! Дни наред си бе мислила, че той набавя месо за трапезата и обмисля онази тяхна последна прегръдка. А той се е веселил с един от онези проклети Маккуинови.
— Махай се оттук.
Той пое дълбоко през носа си въздух, а челюстите му се стегнаха.
— Да извикам ли портиера? — добави тя.
Ривъс започна да барабани с пръсти. Възмущението, което къкреше в нея от неуспешната й среща с отец Томас най-сетне завря в истински гняв.
— Жалко, че подкупния ти свещеник е зает. Той би бил идеална бавачка за теб. Добре се справя с
