— Благодаря ти. Винаги съм искал подобно местенце.
— Заслужаваш го, приятелю. Аз си строя нова при Змийския завой на реката.
— Мястото е хубаво. Чудех се защо се върна с толкова малко улов. Мислех си, че е било заради компанията на лорд Рендолф.
Идеята за строежа на новата хижа му бе хрумнала, докато препускаха през гората. След цял ден езда Ривъс не бе успял да се изтощи, така че се зае да сече дървета от яд. Размахва брадвата с надеждата, че ще заличи мислите за Меридийн, целувката им; страстното желание на тялото му за интимност. Веднъж започнат, строежът на хижата му даде нужното му развлечение. Работата бе прекъсната от пристигането на Рендолф Маккуин.
— Ще я нарека „Търпението на Макдъф“.
— Защо?
Ривъс изплакна сапуна от косата си, след това започна да търка тялото си.
— Защото там свърши търпението ми.
— Търпението ти към очарованието на една чернокоса дама?
Обещанието й да погледне благосклонно на новия си живот поддържаше доброто настроение на Ривъс.
— Да.
— Моли се тя никога да не стъпва там.
— Ако отиде там, тя ще загуби девствеността си, защото, кълна се, Броуди, силите ми да се съпротивлявам са на изчерпване.
— Но ще бъдеш богато възнаграден. Помисли си за синовете, които тя ще ти роди.
— И момичетата.
— Каза ли на Гиби за пристигането на принцесата?
Мисълта за десетгодишната му дъщеря накара Ревът да се усмихне.
— Да. Когато й споменах, че дърводелецът прави дървените пенита, тя ме помоли да получи най- първото.
Броуди се вгледа във вече яркопламтящия огън и се усмихна с любов.
— Кога ще кажеш на лейди Меридийн за Гиби?
Ривъс се пресегна за кърпа и излезе от ваната.
— Скоро. Принцесата ще избере името на нова прислужница. Ще поканя Гиби на церемонията.
— Моли се да не сложи името си в купата.
— Не се бой. Гиби обича силно баба си и дядо си. Няма лесно да изостави грижовното отношение, на което се радва при тях. — Той седна край огъня и навлече гащите си. — Така. Имам перверзното желание да видя лицето на Рендолф, когато зърне жена ми.
— Ако той има желанието да я поздрави както подобава, първо ще трябва да се отърве от младата Елън.
— Девойчето ще открие още утре, че някое друго момче е взело ума й.
— А дали утрото ще завари лейди Меридийн с изгубен по тебе ум?
Обзет от добродушно спокойствие, Ривъс се протегна.
— Подозирам, че тази вечер край масата ще има усмивки.
Самохвалното му твърдение се потвърди. Почти. Но усмивките бяха не такива, каквито се бе надявал да получи.
ГЛАВА СЕДМА
От мига, в който Меридийн отвори вратата, тя знаеше, че неприятностите бяха налице. Избръснат и лъснат, пременен с черни панталони и къса черна туника, обрамчена със златен ширит, Ривъс Макдъф изглеждаше като човек, тръгнал право към съдбата си. Липсваше му само корона.
В ръцете му имаше малко сандъче.
— За тебе е. Нещо, което никога не си мислила, че ще видиш.
Да не би да й даваше бижутата на майка си? Баща му беше месар, а майка му ги бе напуснала заради един рибар. Меридийн се успокои, защото можеше лесно да откаже всеки подарък, освен семейните му бижута. Тя взе кутията.
— Влез.
По навик той се отправи към стана.
— Изглеждаш прекрасно.
Елекът й подхождаше идеално на туниката му. Дрехите бяха изработени от един и същ плат, дори златните украси и коланите бяха съвсем еднакви.
— Елън ти е казала, че съм избрала тази рокля за вечеря.
— Да
Откровеността не извиняваше действията му.
— Значи си я изпратил със специална мисия.
— А ти си й казала да придружава Рендолф.
— За всяка от моите рокли ли имаш подходяща дреха?
— Не. Бих изглеждал глупаво в розова коприна.
Забележката му не й направи впечатление. Започваше да свиква с непочтителния му хумор.
— Тогава позволи ми да сменя роклята си с розовата.
— Разбира се.
Той се настани в креслото, сякаш смяташе да гледа представление.
— Ти си отвратителен.
— Не. Само съм гладен, а ти още не си отворила подаръка си.
Нима бе засегнала чувствата му? Да, ако разочарованието му бе така голямо, както го показваше. Само преди няколко часа й бе позволил да отправи петиция към църквата за анулиране на брака им. Сега смяташе да представи себе си и нея като мъж и жена. Или това, или да я гледа как се преоблича.
Тогава щеше да види подаръка си. Реши, ако е възможно, да го задържи. После щеше да го изпрати в трапезарията, а тя междувременно щеше да се преоблече.
Като очакваше да види шал, или комплект ножове, тя повдигна капака. Враждебността й изчезна, защото кутията беше пълна с дървени монети. Наричаха ги цветни пенита. За тях се разказваше в една приказка. Баба й бе имала една такава като украшение. Краищата й бяха заоблени от носене, а дървото бе потъмняло от годините.
В крайчеца на ума й изникна един мил спомен. Беше на пет години. Беше изморена и раздразнена след дългото пътуване до абатството Суитхарт, където с една безкрайна церемония я бяха сгодили за сина на граф Мори. Присъстваше Джон Болиъл, крал на Шотландия по онова време. Баба й по майчина линия, която живееше далеч, също бе дошла. След като бе дала на Меридийн древното пени, баба й й бе разказала историята за една вярна съпруга, която била заловена от врагове. Съпругът й дал като откуп всичкото злато на кралството си. Но в момента, в който злодеите докоснали монетите, те се превърнали в дърво.
Тогава историята бе допаднала на Меридийн. Сега я смути. Откъде Ривъс знаеше за тази приказка? Заветът? Да. Интуицията й подсказваше, че обичната съпруга е била една от Принцесите на Инвърнес — още един факт, за който майка й бе пропуснала да спомене.
— Прочел си за дървените пенита в Завета — рече тя.
— Да. Прислужниците ти се скараха за това какво ще направиш, когато отвориш сандъчето. Сирина каза, че ще се разплачеш. — Той се взря в сухите й очи. — Добре. Безпокоях се, че пенитата могат да те разстроят. Поне така реагираш на повечето шотландски неща.
— Има защо.
— Не искам да обсъждам това.
— Но се мъчиш да го промениш.
— Докъде бях стигнал? Лизабет, обаче, предрече, че ще ги преброиш два пъти. Защо ли предположи това?
Меридийн се мъчеше да научи момичето да смята.
