жива и здрава. Макар да се съмнявам, че е така.
Меридийн отстъпи назад.
— Да не би да разнасяте клюки за мен?
— Не. Наблюдавах Ривъс снощи — той почеса гъстата си черна брада. — Жените обикновено са по- внимателни към мъжа, който обедини Хайлендс и един ден ще носи корона на главата си.
Разбира се. Двайсет жени. Двайсет и една, ако ги броеше някой друг.
— Нека се хвали някъде другаде, но не може да си присвои тази титла, докато не получи меча на Чаплинг.
— Тогава му го дайте. Това е вашето задължение към народа на Хайлендс.
— Задължение ли? А вие задължен ли сте ми?
— Да. Длъжен съм да пазя принцесата на Инвърнес, дори с цената на живота си.
— Принцесата вече я няма, но можете да предадете нещо на Дръмънд Маккуин. — По дяволите клановете и Маккуинови. Никой от тях не я познаваше достатъчно добре, за да отсъди правотата на причините й да отбягва шотландската политика. — Кажете на брат си, че ако ми се случи нещо лошо по време на пребиваването ми в Шотландия, вината ще легне върху него.
— Върху Дръмънд ли?
— Да. Той каза на Ривъс къде може да ме намери.
Рендолф посочи щитовете, окачени върху стената.
— Така, както би постъпил всеки от тези хайлендци, стига да го бяха узнали преди него. Старият Едуард нямаше право да ни отнема принцесата.
Държеше се лоялно. За него желанията на жената бяха грижа на мъжа.
— Няма да стана пионка във вашите войни.
С напрегнато от уплаха лице, той се приближи към нея.
— Тогава съименницата ви е трябвало да се омъжи за датчанин, а не за шотландец. Това щеше да ни спести векове губене на време с принцесите на Инвърнес.
— Как смеете!
— Смея, защото това е моята родина. Вие сте
Мраз прониза Меридийн при споменаването на баща й.
— Поискай прошката й, Рендолф — облечен в плетена ризница и бойни ботуши, с преметнат през рамо меч, Ривъс влезе в залата. В ръката си носеше тежък чувал. — Не можеш да я виниш за злодеянията на баща й.
Рендолф заби поглед в стената, а лицето му се напрегна от гняв.
— Злодеяния ли? Повторното опожаряване на Неърн е най-мръсното от тях. То е най-черен грях.
— Така е, но не в моята любима е корена на гнева ти, а в отчуждението ти от лейди Елизабет.
Гневът на Рендолф се изпари така бързо, както се бе появил.
— Истината казваш, приятелю — той се усмихна на Меридийн. — Не исках да ви обидя, принцесо. Прекалих със собственото си ниво и с жените на Гордън.
— Това на първо място — додаде Ривъс, — а също пренебрегването на собствените ти съвети. Казах, че Меридийн е твърде умна, особено като се има предвид, че скоро ти предстои да кажеш брачните клетви.
Баща й бе нападнал селище, пълно с жители, а тези мъже продължаваха да си говорят за лични неща. Тя премести поглед от единия към другия.
— Кога е бил опожарен Неърн?
— Снощи, след вечерня — отговори Ривъс. — В града е имало доста въоръжени мъже, така че не всичко е изгубено.
— Какво ще направиш? — попита го тя. Спокойното му изражение не й каза нищо повече от мълчанието му.
— Няма ли да си отмъстиш? — добави тя. Той подаде чувала на Рендолф.
— Монфише ти приготви истински пир за из път, докато стигнеш до Феърхоуп Тауър. Предай най- добрите ми пожелания на лорд Дръмънд и каже на лейди Клеър, че й желаем бързо и успешно раждане. А сега бихте ли ме извинили.
Досега не бе виждала този разсеян, тревожен Ривъс Макдъф.
— Къде отиваш?
— Да закарам провизии в Неърн.
— Сама ли ще я оставиш тук? — попита Рендолф. Ривъс спря на прага.
— Много ми се иска да взема жена си със себе си, но ще й липсват тукашните удобства.
Рендолф остави чувала на земята.
— Ще остана, докато ти се върнеш.
Ривъс погледна настойчиво към приятеля си.
— Благодаря ти, но не е нужно. Броуди и Съмърлед ще са тук, а също и неколцина от клана Форбс.
Обсъждаха нейната защита, но говореха така, сякаш тя беше дете, за което се грижеха. И което държаха неинформирано.
— Баща ми ли идва насам? Той знае ли, че съм тук?
— Портите на замъка Олдкеърн са отворени за всички. Хората идват и си отиват. Възможно е някой да му е казал, че си дошла у дома — рече Ривъс. — Но, уверявам те, само лошо го чака, ако дойде насам.
Дано Бог дадеше баща й да не се приближава, преди да е успяла да избяга от Шотландия.
— Кога ще се върнеш?
В усмивката му се примеси ирония.
— Толкова скоро, че се съмнявам дали изобщо ще съм започнал да ти липсвам. Но ако не се върна до довечера, Съмърлед ще те придружи на вечеря.
Като дете по време на всяка разходка Меридийн бе придружавана от стражи. Войниците бяха следвали нея и майка й, дори когато бяха отивали на църква. Пред бащините й порти винаги чакаха врагове.
— Защо трябва Съмърлед да ме пази?
— Надявах се да го държиш под око. За да не кривне от правия път.
Лекомислената забележка бе казана някак насила. Той заминаваше и изведнъж й се прииска Ривъс да остане. Невъзможно. Отсъствието му подпомагаше свободата й. Той беше наясно с положението в Шотландия и ако смяташе, че я оставя в безопасност, защо тогава трябваше да се тревожи? Не, нямаше да се тревожи.
— Пази се из пътя, Ривъс.
— Ще се пазя, Меридийн — усмихна й се той.
Каза името й с такава лекота, сякаш бяха добри другари или дори нещо повече. Усещайки чувствата си тя заби поглед в котлето, което къкреше на огъня.
— Ще яздя с теб до края на Елджин — Рендолф застана до Ривъс. — Сбогом, лейди Меридийн.
— И на вас — промърмори тя, мъчейки се да освободи ума си от мислите за Ривъс.
Отиде до прозореца и остана да ги гледа как възсядат конете си. Ривъс яздеше пъстър сив боен кон. Щита и меча му бяха закрепени на седлото. Макферсън, младият Грант и неколцина други ги придружаваха отстрани. Последваха ги поне двайсет войници. След тях изтрополиха три тежко натоварени каруци.
При вратата на замъка Ривъс спря коня си и поздрави Съмърлед Маккуин, който пазеше на стената. Младежът се втурна надолу по стълбите и застана край Ривъс. Той се наклони към него и му каза нещо.
Съмърлед се изпъна и Меридийн почти го чу как казва:
— Да, сър.
След това Ривъс се обърна, като се подпря с ръка на задницата на коня и погледна към замъка. Погледът му се насочи към прозореца, където стоеше Меридийн. Кимна й, усмихна й се, после пришпори коня си.
Как бе разбрал, че го гледа? Може би вече й вярваше? Любопитството я подтикна да отиде в стаята му. Беше отключена. Заветът лежеше върху поставката си и подобно на морска сирена, книгата я призова към себе си. Меридийн намери мястото, докъдето бе стигнала последния път и прелисти следващата страница.
