загрижени за нея люде.
Ривъс поправи воала й, който се беше изместил на една страна.
— Беше ли в селото?
— Защо питаш?
Простият му въпрос я разтревожи. Само преди минута бе споменал за семейството й, една тема, която доказано я гневеше, и това я бе развълнувало слабо.
Необичайната й реакция го заинтригува.
— Мой дълг е да следя кой идва и си отива. Освен това ти поръчах да наглеждаш младия Съмърлед.
— Отец Томас го победи в двубой с мечове.
Ривъс я последва извън стаята и забави ход, за да се изравни с малките й крачки.
— Беше ли лесна победата на свещеника?
— Взе превес по случайност, защото Съмърлед се спъна.
Воалът й се развяваше, докато Меридийн вървеше и от нея се усещаше свежата миризма на изтравниче.
— Не е приятно да си на сутрешна молитва, след като отец Томас е загубил от младежа. Грешниците и по-добрите с меча от него вгорчават живота му.
— Ти от кои си?
— И двете.
Вместо да го сгълчи за суетата му, тя сякаш остана доволна от отговора му.
— Разговарях с него.
— Кой победи?
— Никой. Отказах да се покая за греховете си пред свещеник, комуто липсва състрадание. А той не ми даде опрощение.
— Какво ще стане с безсмъртната ти душа?
— Отец Томас забравя, че съм прекарала много години под крилото на църквата и съм имала възможност да слушам напътствията на монахини и опрощенията на свещеници. Опасност в лицето на твоя свещеник мога да видя само ако е с меч в ръка. За душата ми се грижи Господ. Не съм съгрешила, като се опитах да поправя злините, сторени на едно осемгодишно момиче.
Ривъс трябваше да признае, че честността й заслужаваше уважение.
Влязоха в общата зала. Ривъс отвърна на поздрава на стражите, които играеха на зарове. Искаше му се час по-скоро да останат насаме. Поведе я към една празна табла в ъгъла.
— Ще поговоря с Томас.
— Не се безпокой. Нямам намерение да оставам тук толкова дълго, така че това да има значение.
Ривъс се почувства като ковач от Толедо, борещ се с желязото в испанската жега. Меридийн щеше да порасне тук, пазена от ръцете му и благословена с обичта си към децата им. Ако обърнеше внимание на недоволството й можеше само да развали настроението й, а тази вечер Ривъс копнееше за приятна компания.
Щом им сервираха, Ривъс поръси яденето си с щипка сол.
— Дърводелецът ли направи новия ти стан?
— Не — очите й проблеснаха дяволито над ръба на чашата. — Той беше прекалено зает с мебелировката на онова място, където свършва търпението ти. Мисля, че се казваше „Търпението на Макдъф“.
Ривъс насмалко не се задави с глътка ейл. За две неща бе казал на хората си да не говорят пред Меридийн: за Гиби и за ловната хижа. Надяваше се евентуално сам да има възможността да й я покаже. Запознанството й с Гиби беше отделен въпрос.
Искаше му се да е там, когато тя чуеше за първи път името на дъщеря му. Когато дойдеше време да ги запознае смяташе да сложи ръка на рамото на Гиби и гордо да я представи на Меридийн.
— Приятно ми беше да узная — продължи тя, като поклати глава с печална насмешка, — че можеш да използваш търпимостта си, когато пожелаеш.
Боже, как обичаше шеговитите им спорове.
— Защо?
— Защото ми даваш надежда.
Казаният с игрив глас отговор го вдъхнови.
— „Надежда, търпение и любяща жена“ — цитира той. — Не беше ли нашият свети Кълъмба, който бе казал, че щастливият мъж притежава тези три неща?
— Ха! Предполагам, че го е казал Ривъс Макдъф, когато разбрал, че измамите му няма да успеят.
— Предавам се, Меридийн, и, моля те, върни се на безопасната тема за човека, който направи стана ти.
Тя прекара върха на показалеца си по ръба на халбата, оставена върху дъбовата маса.
— Не знам името му, но той каза, че по професия е колар.
— А, да! Онзи приятел от Абърдийн, който говори сякаш е от Инвърнес.
Тя сви рамене.
— За мен всички шотландци говорят еднакво.
В този случай безразличието й му допадна, защото не му се искаше тя да се сближава с непознати, преди сам да е поговорил с тях.
— Кога донесе стана?
— Днес, тъкмо по време на вечерня.
Това обясняваше защо Сим не му бе казал за стана, когато бе посрещнал Ривъс. Не одобряваше влизането на непознати в замъка, но когато той бе донесъл стана слугите се бяха прехласнали по добрата изработка.
Чакаше го един друг, по-приятен въпрос.
— Кой хубавец успя да плени сърцето на Елън? — попита Ривъс.
— Глени Форбс.
— И каква кавалерска постъпка е извършил?
— Тя изпусна цветното си пени и той го вдигна.
— Кога й го даде?
— Вчера. До вечерта успя да го загуби два пъти. Всеки път се случваше така, че някой от кавалерите й успяваше да намери монетата.
Тринайсет години наред Ривъс си бе представял как разговарят с Меридийн точно по такива обикновени въпроси.
— Момичето ти допада.
Тя извърна глава и се разсмя.
— Как бих могла да не я харесвам? Тя не казва лоша дума против никого, най-малко против теб — очите й срещнаха погледа му. — И не ме убеждавай, че си кротък като агънце.
Сърцето му се разтуптя като тъпан. Отмести с ръка подноса пред себе си и се наклони към Меридийн.
— Трябва ли да го докажа?
— Само ако хората ти присъстват като свидетели.
— Наистина ли искаш някой да ни гледа, докато правим любов?
Тя се засрами. Ривъс се държеше твърде дръзко.
— Не си докоснал вечерята си. Не си ли гладен?
— Да — „И за храна“ — помисли си той и насочи вниманието си към пая с кълцано заешко и хляба.
Меридийн отпи от подсладеното с мед мляко. Наредените по стената щитове привлякоха вниманието й.
— Видя ли баща ми?
Ривъс я погледна с уважение — тя се осмеляваше да засяга болезнени въпроси.
— Само следите от разрушения, останали след него.
— Някой беше ли убит?
