Проклет да е! Искаше му се да говори за по-приятни неща.
— Не. Само няколко изгорени пръста и опърлени бради. Неърн е имал късмет. Какво каза Елън, когато й даде цветното пени?
Погледите им отново се преплетоха.
— Къде е сега баща ми?
— Върна се в замъка Килбъртън. Искаш ли утре да отидем на езда?
— Утре ли? — рече тя, сякаш дните й бяха изпълнени с неотложни задължения.
— Имаш ли някакви други планове?
— Не, разбира се. Аз съм твоя пленница.
— Меридийн! — той отново блъсна храната си настрани.
— Извинявай, Ривъс. Не исках да предизвикам кавга.
Първият му импулс беше да я подкани да продължи.
Вторият — да се наслади на разбирателството им.
— Също като мен. Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Уилям ти е изпратил подарък по Ана. Предполагам, че предпочиташ да го получиш насаме.
— Какъв подарък?
— Не съм го отварял. Подаръкът е твой.
Меридийн му вярваше. Съмняваше се, обаче, в искреността на брат си. Едва ли някой от клана Макгиливри се бе затъжил за изпратената им в изгнание роднина, защото иначе щяха да са я спасили още преди години. Отдавна се бе помирила с чувствата си към семейството, което я бе изоставило.
Сега трябваше да приключи тази история с Ривъс Макдъф, да вземе Завета и да избяга. Коларят се бе съгласил да я откара до Абърдийн. Щяха да тръгнат преди зазоряване. От Абърдийн щеше да вземе кораб до Лондон и да потърси безопасност в двора на Едуард II.
Баща й опустошаваше тази страна и беше само въпрос на време да излее злобата си върху Елджиншър. Меридийн не искаше да е причина за обсадата на замъка Олдкеърн. Хората тук бяха невинни и се отнасяха любезно с нея. Нямаше намерение да се отплаща на вниманието им, като ги излага на опасност.
Решението беше взето, така че тя последва Ривъс в стаята му. Щом влязоха, той я притисна в ръцете си.
— Тази вечер си някак различна, Меридийн.
Тя се дръпна уплашено и погледна към поставката. Върху Завета беше оставен малък пакет.
— Това ли е подаръкът от Уилям?
— Да. Какво се е случило?
Утре по това време щеше да бъде далеч от покоряващия му чар. Ако се дърпаше можеше само да предизвика подозренията му.
— Изненада ме. Добре дошъл у дома, Ривъс.
— Целуни ме — подкани я нежно той. Тя обгърна с ръце шията му.
И сякаш нямаше нужда от повече подкани. Той я вдигна във въздуха и те допряха устни в целувка, която много приличаше на онази, която бяха разменили в църквата. Меридийн усети в него един копнеж, един мъжествен призив, който намираше отговор в женското й сърце. До ума й достигна горчиво-сладкото прозрение, че той я иска и не е безразличен към нея. При други условия сигурно щеше да отвърне на обичта му.
Противоречивите й мисли й подсказаха, че трябва да предпазва сърцето си от мъжа, който бе дал обет да я почита. Но Ривъс не се съпротивляваше, а за нея тази целувка беше прощална… Със замаяна глава и тръпнеща от желание, тя си спомни за любезните жестове, които й бе правил: цветните пенита, чудесните дрехи, прислужниците.
Признателността я подтикна да отвърне на страстта му и да се наслади на последната им прегръдка.
Той забеляза промяната в нея и стана по-смел. Захапа леко устната й и прошепна:
— Отвори си устата. Дай ми да вкуся сладостта ти.
Любов! Подобно на подарена най-сетне скъпоценност самата дума и чувството, което тя извикваше пронизаха Меридийн направо в сърцето. Тя стана по смела, сгушена на сигурно място в прегръдката му и със сигурно спасение на хоризонта. Той имаше двайсет жени да го утешават. А тя щеше да получи бленуваната свобода и удобен живот. Женската й гордост я подтикваше да запечата раздялата с Ривъс с такава целувка, която той дълго да помни.
Меридийн го притегли по-близо до себе си, преплете пръсти в косата му и мушна езика си в устата му.
Той й отвърна нетърпеливо. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, спряха на кръста й, след това се насочиха нагоре и обхванаха гърдите й. Докосването му бе толкова приятно, че тя въздъхна в устата му и се задвижи в синхрон с него. Почувства как пръстите му си играят със зърната й, как галят гърдите й, будейки в нея копнеж да бъде докосната на други, по-интимни места.
След това усети, че я вдигат във въздуха. Познатите мебели се залюляха край нея, докато Ривъс я носеше към леглото. Той опря коляно на леглото, наведе се, постави я върху него и сам се отпусна до нея.
Почувства натиска на мъжествеността му в бедрото си. Желанието да се отдаде напираше в нея, разтапяйки слабините й. Заглъхна гласът, който я съветваше да се възпротиви.
Той се залюля, опрян в нея, в бавно кръгово движение, което следваше неспирния му език. Меридийн се почувства по-лека. Главата й гъмжеше от прекрасни образи на преплетени любовници и сърца, слети в блаженство.
Той откъсна устни от нея и я погледна в очите.
— Сложи край на играта ни, Меридийн, защото, кълна се, нямам сили сам да го сторя.
Молбата му пришпори пулса й в галоп. Душата й копнееше за още любовни думи.
Изражението му се смекчи, а съжалението в гласа му странно контрастираше с желанието, пламтящо в очите му.
— Спри ме, мила. Още не е дошло време за…
Още не е време. Не още, Меридийн. В момента ние не можем да те впишем в плана си. Почакай, докато ти кажем. Цял живот бе слушала подобни обещания. В случая Ривъс Макдъф искаше от нея един меч.
Искаше и нея, но само когато дойдеше подходящото време. Усети в себе си някаква празнота. Почувства се засрамена и маловажна до дълбините на душата си. Но причината, все пак, не беше нейно дело. Подобно на начина, по който обичаха всички шотландци, любовта на Ривъс Макдъф бе основана на причини, а не на чувства. Страстта му не бе към Меридийн Макгиливри, жената, която обичаше аромата на детелината и миризмата на утринния въздух. Тя беше към принцесата на Инвърнес, една личност, която тя никога нямаше да бъде.
— Мисля, че ме похищаваш.
Ривъс простена, претърколи се настрани и стисна в юмруци чаршафите. Напрежението събра на буци мускулите по раменете, ръцете и гърба му. Нейната болка бе дълбока и изтощителна. Неговата беше силна и гневна.
Най-сетне Ривъс успя да овладее емоциите си. Седна и прекара пръсти през косата си. Докато той се оправяше, тя се досети какво си мисли: „Извинявай, Меридийн. Не мога да те любя, докато не…“ Тя спря болезнената мисъл.
Шотландците винаги я бяха карали да иска нещо, но никога не й го бяха давали. Те бяха хора на болката и жестокостта. В тази страна винаги щеше да има нещо, по-важно от нея самата. Подобно на още една допълнителна вила сено върху вече прекомерно тежката купа, над щастието й винаги щеше да тегне някакво обстоятелство.
Но само ако го позволеше.
Като се престори, че се прозява, Меридийн отиде до поставката.
— Сигурно си изтощен.
— Меридийн…
— Почти забравих подаръка на Уилям.
Тя му обърна гръб и с разтреперани ръце разгъна пакета. Вътре имаше птиче гнездо привързано с нишка
