ястребите си, отколкото за своята дъщеря.
Как да постигне възможността другите да мислят, че Ривъс я е имал, а същевременно да запази невинността си? Нуждаеше се от свидетел, но кой?
А, досети се кой точно ще свърши работа.
Почувства точно в кой момент Ривъс я забеляза. Реакцията му, макар и слаба, беше забележима.
Какво ли щеше да направи?
— Меридийн! — извика той, сякаш бяха стари приятели, които се срещаха отново след години. Но очите му огледаха наоколо, сякаш беше ловец.
Даде заповед на хората си, без да каже нито дума. Съмърлед вдигна забралото на шлема си и се насочи към другата страна на папратака. Всеки, от ездачите направи същото на свой ред, докато тя не се оказа заобиколена от всички страни. Чак тогава Ривъс я приближи.
Останалите бяха отделени от тях със стена от папрат.
— Как ме намери? — попита тя.
Той й метна поглед, пълен с прикрито снизхождение.
— Какво се е случило с ръката ти?
— Порязах се.
Не й се хареса разбиращото блещукане на очите му, но дори да я заплашеше с бой, точно в този миг Ривъс беше добре дошъл. Макар да не й се искаше да го признае, той изглеждаше като принц в една страна на зверове.
— Кога се отказа от компанията на коларя? Дори при тези думи чувството на облекчение не я напусна.
— Преди около час. Той не е занаятчия.
— Обзалагам се, че и името му не е Дънбар.
— Как ме намери?
Той й подаде парче плат.
— Беше се закачило на един храст до следите на фургона.
Подгъвът на роклята й се бе раздрал на един изсъхнал храст.
— Благодаря ти, че ме намери.
— Хората ми мислят, че коларят те е отвлякъл.
Макар казани с равен глас, думите му криеха много значения. Ривъс знаеше, че тя беше избягала, но нямаше да го каже, защото мнението на хората му беше важно за него. Една своенравна съпруга би била истинско затруднение.
— Ако не е така — продължи той, — защо тогава избяга от него?
— Защо ме питаш, щом знаеш отговора?
— Мислила си, че той ще те отведе в Абърдийн — бързо отвърна той.
— Да.
— Докато той е смятал да те заведе при кой знае кой негодник.
Кой знае ли? Неизвестен за нея, но не и за Ривъс.
— Кой негодник? — попита го тя.
— Отговорът ми няма да ти хареса.
— Ако ми кажеш кой е изпратил този човек, следващият път ще бъда по-внимателна.
Ривъс вдигна глава към слънцето.
— Знаеш ли, Меридийн, никой друг няма да си направи труда да ти помага. Ти причиняваш твърде много неприятности.
Острата нотка в гласа му накара всичко в нея да се преобърне, защото й напомни за детството й, прекарано сред амбициозни шотландци.
— Тогава ми дай кон и веднага ще се махна от погледа ти.
— Дай ми меча на Чаплинг и ще изпразня цялата конюшня заради теб.
— Нима си ядосан?
— Съмърлед! — извика той. — Вземи трима Форбс и се запознайте с коларя. Той сигурно не е много далеч. Разберете кой го е изпратил. Меридийн няма да избира нова прислужница, докато не се върнете в Олдкеърн.
— Да, Ривъс — Съмърлед смъкна забралото си и на свой ред посочи други трима мъже. Дръпна юздите, конят му направи кръг и препусна през гората.
Кожата на седлото проскърца, докато Ривъс слизаше от коня.
— Откъде взе този меч, Меридийн?
Тя му подаде оръжието.
— Коларят има цял арсенал във каруцата си.
— Макферсън! Вземи Глени и Дъглас и последвайте Съмърлед.
— Но…
— Вървете. Лейди Меридийн си е порязала ръката. Вярвам, че ще успея да придружа една беззащитна дама поне до крепостта си.
— Добре, Ривъс — Макферсън и другите мъже побързаха след останалите.
— Хайде, Меридийн.
Ривъс можеше поне да й подаде ръка. Явно дори този малък жест беше отвъд желанията му. Най- разумно беше да се примири с благодарност, така че тя взе вещите си и стана от камъка.
Като се държеше сдържано, Ривъс я защитаваше от чувствата си със сигурността, с която плетената ризница пазеше тялото му. Чудесно. Не би дала дори навързан на възли конец, за да разбере какво чувства той. Ще я нарича беззащитна!
Като вирна брадичка, тя се приближи към него. Ривъс счупи меча върху коляното си и хвърли парчетата настрани, сякаш яда му тепърва се разпалваше.
— Това предупреждение към враговете ти ли беше? — попита го тя.
— Не. — Той я вдигна на седлото, след което сам се качи на коня.
— Тогава защо беше тази демонстрация на мъжка сила?
— Просто маркирам територията си.
Странно, но и се прищя да се разсмее.
— Не ме е страх от теб.
Той срита коня.
— Но те е страх от самата теб и от онова, което чувстваш към мен. Ето затова избяга.
— Голям си всезнайко!
— Знам, че ме искаш.
— Искаш само меча.
— Не търся меча на Хайлендс, но трябва да го имам. Объркан съм, тъй като не мога да разбера защо те желая.
— Тогава единствено ще се наслаждаваш на това затруднение. Аз няма да ти помогна.
— Как можеш да пренебрегваш хармонията, която видя? Не искаш ли тя да победи? Помисли за Сим, за Броуди, за Лизабет. Ако в страната има мир, девойчето ще си намери съпруг и ще има деца. Баща й ще се радва на внуци. Братята й няма да търсят съдбата си на бойното поле.
Красноречието му я жегна отвътре.
— Да, желая им тези радости и още много щастие.
— Това ми стига засега. — Той я прегърна.
— Какво ти стига?
— Стигат ми неприятностите с теб — изръмжа той. Тя погледна към небето.
— Но денят едва започва.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Ривъс с далекоглед в ръка стоеше на стражевата кула. Наблюдаваше хоризонта с надеждата да зърне появата на Съмърлед и останалите. Вече трябваше да са се върнали. Чакаше ги от часове.
