Кръстили са момиченцето на теб, най-добрата от целия клан Макгиливри. — Той помръдна вежди. После добави: — Откакто Хейкън е завлякъл съименницата ти в пещерата си.
Меридийн усети, че комичната картина, която описваше и несръчният му комплимент разколебаха безразличието й. Ривъс се преструваше, за да й достави удоволствие, а това разкриваше още една възхитителна страна на човека, когото тя вече смяташе за очарователен.
Без да чака коментара й, той бръкна отново в торбата.
— Наниз от перца — обяви той. — От сина на Уилям за любимата му леля. Нали знаеш, перушината от черен петел носи щастие.
— Престани, Ривъс — нетърпеливо каза тя. — Момчето не ме познава. Не е възможно да бъда любимата му леля.
Изражението на престорена обида му придаде весел вид. С голяма церемониалност той отново бръкна в торбата. Той размърда ръка, опипвайки нещата вътре. Иззвънтя метал. Той го пропусна и продължи търсенето си.
— Ривъс? — Ръката му застина. Лицето му стана сериозно. — Какво намери?
Бавно и много колебливо той извади кадифена торба. Платът, някога много хубав, беше протрит на места и кърпен на още повече. Ривъс разхлаби връвта, която притягаше в единия край торбата, без да откъсва поглед от Меридийн. Обърна я и в скута на Меридийн се изсипа златна верига.
Първата й мисъл беше да отхвърли символа, но трябваше да преодолее тази страхливост, която я караше да трепери. Помъчи се с усилие на волята да успокои ръцете си и вдигна веригата.
Писменото описание на Кейтрин не преувеличаваше красотата на веригата, определяща поста на принцесата. С грубите сечива от времето си, златарят беше направил нещо достойно за изкуството си. Големите колкото листа на карамфил звена на веригата, оформени като петолистници, бяха съединени с малки дискове, върху всеки от който беше изобразен магарешки бодил — древният символ на клана Чаплинг. Коланът символизираше брака на принцесата с краля на Хайлендс.
— Коланът на принцесата ли е това? — попита Ривъс.
Без съмнение беше той, макар Меридийн никога по-рано да не го бе виждала.
— Защо майка ми никога не го е носила? Нали наричаше сама себе си принцеса.
— Може би е била като Айсъбел и е поела само някои от задълженията. Не всички принцеси са притежавали авторитета и всеотдайността, Меридийн.
Тя покри с ръце вещите в скута си.
— Не търся наследството си, Ривъс. Освен това съм неподготвена за толкова много отговорности.
Ривъс я погледна внимателно.
— Изборът е твой. Освен това трябва да призная, че ключовете на замъка Олдкеърн сигурно ще повредят златната верига.
Без особени усилия му се отдаваше да бъде чаровен. Още едно от качествата му, заслужаващо възхищение. При това изглеждаше уязвим. Странно, като се има предвид, че не той, а тя бе изправена пред демоните си. Но нямаше да бъде сама, ако пожелаеше помощта му.
Ривъс решително прибра нещата в торбата, като особено внимаваше с перата.
— Решението ти ще почака — рече той, сякаш избора й не го засягаше ни най-малко. — Сигурен съм, че искаш да се изкъпеш.
Меридийн си помисли за горещата им любов сред покритите с мъх камъни. Може би това беше последният спокоен миг в живота й, защото всичко край нея се менеше необратимо.
— Заради това, което направихме сред руините ли?
— Не — целуна я той по носа. — Защото миришеш на
После се изправи, преди тя да успее да възрази на вулгарността му.
— Ще ти пратя прислужниците и ще накарам Сим да покаже на отец Джон стаята на Томас. След това ще настаня Уилям в южната кула.
— Колко дълго ще остане?
— До Свети Дух — жално отвърна той, — освен ако не реши нещо друго.
До Свети Дух оставаха още две седмици.
— Ти ли го повика или е дошъл по заповед на баща ми.
— Уилям смята да скъса с Кътбърт. Дори носи карето на Макгиливри, а не дрехите на Чаплинг.
Не бе обърнала внимание на облеклото на Уилям, защото не бе успяла да откъсне очи от лицето, което помнеше така добре.
— Той ме нарече малка принцеса.
— За първи път ли го използва?
— Не, но защо би ме наричал така, ако не мисли, че съм се върнала доброволно в Шотландия?
Ривъс се изкашля и се загледа в пода.
— Не мога да говоря от името на Уилям Макгиливри.
Отбягваше темата. Защо?
— Накарал си хората в Елджиншър да повярват, че с радост съм се върнала.
Ривъс се почеса по крака с вид на човек, който не знае какво да прави с празните си ръце.
— Признавам, че съм виновен за това.
— Но не изпитваш угризения на съвестта.
— Така е. Аз съм, както сама каза, амбициозен и горя от желание да остарея в мир сред тези хора. Бих искал да видя кръщавките на всички мои деца и на всички техни деца.
Казана така просто, благородната му мисъл говореше ясно за чувството му за дълг. Меридийн толкова рядко бе ставала свидетел на подобна всеотдайна служба в полза на другите, че се почувства задължена да го изкаже с думи.
— Хората на Елджиншър са щастливи, че те имат.
Той поблагодари на комплимента й с мъчителна усмивка.
— Какво ще направиш?
Първо имаше нужда от баня, после от малко време, за да се съвземе, а след това щеше да се срещне с брат си.
— Помоли Уилям да вечеря с нас. Ще отидем ли на масата заедно?
Торбата се стовари на пода. Широката му усмивка в миг го превърна в момчето, което познаваше отпреди много години, сина на месаря, който бе обещал да дойде за принцесата на Инвърнес.
Той я дръпна в прегръдката си и я притисна силно.
— Разбира се, моя любов.
Обожанието му я обезоръжи. Трябваше да внимава какво прави, иначе скоро щеше да се озове в краката му с офикова корона на глава, затънала до носа в шотландски интриги.
— Хей! — подвикна той и я отдалечи на една ръка разстояние. — Ами ако Монфише поднесе английска храна?
Проблемът така го бе погълнал, че Меридийн реши да се възползва от случая, за да разведри настроението му.
— Бъркани яйца и зелена салата ли?
— Не — натъртено рече той, — това е храната на типичния шотландец.
Странни думи, като се имаше предвид, че той беше всичко друго, но не и типичен.
— Тогава предполагам, че една порция няма да ми стигне — рече тя. — А Уилям ще има възможност да вкуси нещо ново. Какво ще правиш, ако Монфише поднесе пай с телешки дроб?
Ривъс мразеше пая с дроб.
— Ще пропусна вечерята — рече той, като я погледна право в очите. После добави: — Новият гоблен е изключително красив.
Изпълни я гордост. Почти беше готова да се хвърли на врата му, но бе прекарала твърде много години сама с чувствата си и благоприличието й надделя.
— Благодаря.
— Не забравяй — сериозно рече той. — Последният път, когато си видяла Уилям, си била хитро момиченце. Искаш ли да му кажа в каква морска сирена си се превърнала?
