Тъгата стисна гърлото на Меридийн, защото помнеше баба си като доволна и любезна жена, която им разказваше приказки за злодеи, превърнали златните монети в цветни пенита. Тя бе призовала Меридийн да почита традициите на принцесата.
Сега последните й думи към Меридийн добиваха ново значение. Беше преди години, по време на пътуването на Меридийн на юг по повод на годежа й с Мори. По това време тя беше дете, което със страхопочитание гледаше древната дървена монета.
„Твоето време ще дойде, Меридийн — бе й казала Ейлис. — Моята Елинър те нарече на името на първата и най-добрата от нас. Моля се да ти се падне мъж, който да ни почита и да запази Хайлендс от гнева на Едуард Плантагенет.“
Меридийн си помисли за Ривъс. Ако Ейлис беше жива днес, тя щеше да изпадне във възторг от съпруга на Меридийн. Бракът им беше особено комичен, защото беше сключен по заповед на същия този крал на Англия, от който Ейлис се бе бояла.
Баба й се бе оказал права в преценката си, като бе нарекла Кътбърт Макгиливри чудовище.
Сега Меридийн трябваше само да прелисти страницата и щеше да прочете майчините си думи. Дали Елинър бе оплакала живота си? Дали бе проклела съпруга си? Ридала ли бе над загубата на дъщеря си?
Не помръдна ръка по ред причини. Беше й жал за майка й. Елинър заслужаваше по-добър съпруг от Кътбърт. На всяка жена й е нужен мъж, който да я обича и почита, който да я пази и да отглежда всички нейни деца, а не само синовете.
Едно движение на китката й щеше да разкрие размишленията на майка й. Дали думите й към Меридийн най-сетне щяха да бъдат любезни и ласкави? Щеше ли да открие съжаление за пренебрегнатите от нея догми?
Вратата се отвори. Меридийн вдигна очи и видя Ривъс да влиза в стаята. Той затвори вратата предпазливо, подобно на момче, което се бои да не го усетят. Но щом се обърна към нея, на лицето му се изписа изражението на мъж, готов да потърси съпружеските си права от жена си.
Раздразнението от деспотичното му поведение още не беше преминало, така че тя го изгледа иронично и затвори книгата.
— Какво искаш, Ривъс? Или да те наричам Хейкън?
Вече беше виждал това нейно изражение на сдържано търпение. За по-голям ефект той спусна резето.
— Сигурен съм, че стига да поискаш, можеш да познаеш защо съм тук.
— По-добре споря на английска земя.
Той изпухтя и се приближи към нея.
— Кавга ли искаш да направим, Меридийн?
Сигурно наглостта му трябваше да я изненада, но не се случи нищо подобно.
— По-скоро бих спорила с ревящо магаре. Креватът изскърца под тежестта му.
— Стига да искаш, мога да прескоча до селото и да ти намеря някое.
Тя се примъкна настрани от него.
— Само ако селото, което имаш предвид, е Лийдс.
Ривъс се разсмя и издърпа Завета от ръцете й.
— Не можеш да ме нараниш с езика си. Не и когато Уилям ти го е изострил. Знам, че не си ми истински сърдита.
— Ти го подкрепи, когато той не искаше да ми отговори.
Ривъс раздразнено обърна глава към гоблена над леглото.
— Направих го, за да запазя спокойствието в замъка си. А ти можеш да спориш някъде другаде. Защо Броуди и другите трябва да ви гледат как с Уилям се дърпате като деца?
Не беше се замисляла над това. Дори не беше си представяла, че спора им може да бъде прието като разногласия между брат и сестра. През повечето време тя мислеше за себе си в единствено число.
— Нямаше да се стигне до разправия.
— Оставаше ви ей толкова — Ривъс приближи палеца и показалеца си.
Меридийн подви крака под себе си и седна върху тях.
— Ха! Не го познавам достатъчно добре, за да влизам в спор с него.
Ривъс се отпусна по гръб върху кревата с ръце под главата си.
— Никога не говориш открито за себе си, когато те слушат външни хора. Ти си потайна личност, макар и не такава, каквато беше, когато отначало дойде тук. Все пак боях се, че може би ще съжаляваш, ако разкриеш публично толкова много от себе си.
Така е, беше се променила. Фактът, че той бе предусетил чувствата й я изпълни с радост.
— Искал си да ми спестиш сетнешното притеснение.
— Да. Познавам и двама ви. Прекарал съм с Уилям години в пиене и задяване на момите… — той спря и я погледна с болезнено изражение.
Меридийн не пропусна да се хване за думата.
— Задявки с момите ли?
Ривъс изведнъж доби приветлив вид.
— Виж какво, Меридийн, не беше нищо особено. Просто пирувахме и… и водехме глупави разговори.
Сигурно щеше да се наслади на гърченето му, ако не беше толкова ревнива.
— Глупави ли? Съмнявам се. Сигурна съм, че напълно сериозно сте гонили момите.
— Предполагам, не смяташ да погледнеш на онези времена като на подготовка за брачния ми живот?
Това беше последното нещо, което очакваше да чуе от него. Отговори му с първото, което й дойде наум.
— Бях затворена в манастир и предпочитам да не вярвам на подобни празни дрънканици.
Ривъс умолително повдигна вежди.
— Тогава може би ще приемеш, че се дължи на нещастното детство на един син на месар?
За мъж с неговия ръст и сила, той се гърчеше елегантно, с грация и чар. Меридийн преливаше от задоволство.
— Дори когато сте се задявали с беззъби старици ли?
— Щеше ли да предпочетеш целомъдрен съпруг? — додаде той, докато чертаеше с пръсти кръгове по покривката на леглото. — Тук, в леглото си?
— Бих предпочела изобщо да нямах съпруг.
Той докосна ръката й с върховете на пръстите си.
— Не можеш да отречеш, че интимностите ни ти допадат.
Искаше му се да зарежат темата за прегрешенията му. А тя настояваше, като се наслаждаваше на неудобството му.
— Да не би да ти се е приискало да изпробваш наученото? Тук и сега?
Повече от разумно, той отговори:
— Съпрузите не могат да се задява с жените си.
— Трябва ли да съм ти признателна за тази необорима логика?
Ривъс се стегна.
— Не търся признателност.
О, не! Не и Ривъс Макдъф. Излежаваше се в леглото й, сякаш беше неговото собствено. Всъщност, според закона беше точно така. Леглото му принадлежеше, заедно с цялото му друго съдържание
— Нима се надяваш да ме накараш да забравя жалкото ти минало?
— Надявам се отново да те чуя как произнасяш на един дъх моето и Божието име.
По корема й се разля топлина. Той се надигна и се премести над нея, на една ръка разстояние от лицето й. Очите му бяха изпълнени с томление.
— Ако имах право само на едно-единствено желание, щях да поискам тази нощ да те държа в ръцете си и между нас да има хармония.
Да се разговаря с него беше най-лесното нещо на света. От Ривъс струеше топлина и честност.
