— Не те разбирам. Та ти
Дори Уилям не можеше да отличи жената от легендата. Поколеба се дали да не му напомни, че освен това беше дете на Кътбърт и Елинър Макгиливри, както самият той, но това също нямаше да разбере.
Някой я докосна по рамото.
— Знам какво имаш предвид — каза Ривъс, после се обърна към Уилям. — На помощ ли си дошъл?
— Да. Какво мога да направя?
Ривъс кимна с глава към Съмърлед.
— Помогни му да изнесе каквото е останало от леглото. После ще обсъждаме какво е станало тук.
За облекчение на Меридийн Уилям кимна, хвана единия край на почернелия кожен дюшек и го повлече към вратата. Сим го последва, сграбчил в ръце повредените кадифени завеси..
Сирина се подпря на дръжката на парцала.
— Какво ли е могло да се случи?
„Един баща опита да убие дъщеря си“ — мрачно си помисли Меридийн. Но дали Ривъс бе познал, когато бе казал, че баща й заговорничи срещу нея по-скоро от страх, отколкото от омраза? Дали майка й знаеше и прощаваше коварствата на Кътбърт? Може би отговорът се криеше в Завета? Меридийн погледна към книгата и разбра, че трябва да намери сили да прочете написаното от майка й. Но за тази вечер бе преживяла достатъчно стресове.
— Вината е моя — с хълцане призна Гиби сред настъпилото мълчание.
Ривъс коленичи до дъщеря си.
— Не е, дете.
— Лошо накладох огъня. — Тя погледна към Меридийн. — Съжалявам.
Нещастието й подтикна Меридийн към действие. Тя също отиде при момичето, за да го утеши.
— Мангалът беше много добре разпален.
— Всичко развалих. От мен не става прислужница.
Ривъс я притегли към себе си и Гиби се загуби в прегръдката му.
— Не говори така, миличко.
— Станало е случайно — заяви Меридийн, повече от състрадание към момичето.
— Някой подлец го е сторил — рече той.
Гиби се разплака още по-силно.
— О, нещастната аз!
Ривъс стисна очи.
— Не. Ти си моят безценен божи дар.
Момичето се отпусна назад и погледна баща си в очите.
— Не трябваше да идвам да живея тук — каза тя с трепереща брадичка. — Държиш се мило с мен, само защото ме обичаш.
Ривъс не каза нищо, а само я вдигна на ръце и я притисна силно към гърдите си.
— Не е била твоя грешката, Гиби — каза той и я занесе до прозореца. — Стъклото е било счупено отвън. Виждаш ли парчетата по пода? Ако беше станало отвътре, стъклата щяха да изпаднат навън, в цветната леха.
Ривъс говореше за нападател. Гиби имаше предвид самия пожар. Меридийн се намеси, за да оправи недоразумението.
— Гиби, ти ли подряза фитилите на свещите, които Лизабет беше забравила?
Гиби сви ръце. Жълтата й престилка се бе изцапала със сажди.
— Да.
— Елън не ти ли благодари два пъти вчера, защото избърса пода заради нея, тъй като тя се бе забавила прекалено дълго в общата зала?
Гиби подсмъркна и потри носа си.
— Да, но тя ми донесе табуретка, за да стигна прозорците.
— Изпълняваш всички задачи с похвално усърдие и се сприятели с другите прислужнички. Освен това похожденията на Елън дори не те разсмиват.
Ривъс хвърли пълен с признателност поглед към Меридийн и каза на Гиби:
— Ти си добро момиче, което никога не си губи времето с празни неща.
Тя заби брадичка в рамото му.
— О, татко!
— Пожарът не е започнал от мангала — настоя Ривъс.
Гиби огледа стаята.
— Тогава как е станало?
— Един дявол влязъл през прозореца.
Сирина изпусна дръжката, на която беше омотан парцалът. Дървото изтропа силно върху каменния под.
Гиби ококори почервенелите си от плач очи.
— Някой се е опитал да нарани лейди Меридийн?
Това обяснение нямаше да свърши работа: Меридийн трябваше пак да се намеси.
— И двамата грешите — вмъкна тя, като запази спокоен и разумен тон. — Вратичката на мангала беше здраво затворена, както и прозореца. Стъклото се е счупило от горещината при пожара. Четях книга и забравих да загася свещта. Аз бях невнимателна, а не ти. — Тя погледна ядосано към Ривъс. — И определено никой не се е опитвал да се вмъкне.
По-сериозен, отколкото изобщо Меридийн го бе виждала, Ривъс възрази:
— Аз никога не украсявам истината пред Гиби.
— Това хайлендска традиция ли е? — подхвърли предизвикателно тя. — На децата нищо не трябва да се спестява.
Той обърна глава към дъщеря си, но едва ли всъщност я виждаше.
— По-късно ще обсъдим това, Меридийн.
Меридийн реши да отстои мнението си, защото искаше час по-скоро Гиби да забрави за случилото се и да се превърне пак във весело и разбрано дете.
— Ще решим спора още сега, Ривъс Макдъф. — Тя се усмихна на Гиби. — Ще идете двете със Сирина при кожаря. Елън ще остане с теб при него, докато той ушие новия ми дюшек.
Гиби неуверено погледна към баща си, тъй като не знаеше как да постъпи.
— Ще се караш ли с лейди Меридийн?
— Със сигурност — побърза да заяви Меридийн, после се усмихна. — Той се самозалъгва, че е много добър в словесните двубои.
Гиби се начумери и провлечено додаде:
— Наистина е добър.
Серена избухна в смях и излезе в коридора. Меридийн сложи ръка на кръста си.
— Тогава бих искала да го попитам доколко, е запознат с думата скромност.
— Татко, какво е скромност?
— Една черта, която трудно се придобива, миличка. Особено, когато една опърничава жена го иска от мекосърдечния си мъж, чието мнение все пак е напълно вярно.
Гиби замислено сбърчи чело.
— Защото си агънце ли?
— Чак до дъното на шотландската си душа.
Тя се изкиска. Ривъс я остави на пода.
— Върви със Сирина и кажи на Елън да не досажда на кожаря с романтичните си измислици.
Момичето се измъкна през вратата с териера по петите. Ривъс я затръшна и се обърна към Меридийн.
Бащината загриженост се смачка под тежестта на наранената му мъжка гордост.
— Е?
Смелостта й се разлюля при вида на гнева му.
— Какво „е“?
