Тя се усмихна на това друго негово похвално качество.
— Знаеш ли какво е казал баща ми, когато е разбрал, че съм се върнала у дома?
Защо ли бе нарекла Елджиншър свой дом.
Ривъс скочи рязко и остави Завета на масата до светилника. Седна на ръба на леглото и заби поглед в стената.
— Не. Бих дал мястото си в рая, стига да можех да бъда там.
Говореше сериозно и Меридийн почувства как след тези думи станаха още по-близки.
— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш, че е направил?
— Каквото прави всеки изплашен страхливец. Намерил е някой слаб човек и е излял злобата си върху него.
— Изплашен страхливец? Баща ми?
Той я погледна през рамо.
— Сигурно е, че се страхува от теб. Бои се дори повече от теб, отколкото от краля на Шотландия.
— Това е абсурд. Защо ще го е страх от мене?
— Защото, мое възпитано в манастири момиче, той трябва да предаде властта си на теб, принцесата на Инвърнес.
— Не бъди толкова сигурен в това. Дори ако аз — а аз не го казвам — обявя, че съм принцесата на Инвърнес.
Ривъс я чукна по носа с показалеца си.
— Прекалено дълго си била настрани. Омаловажаваш значението си за този, който носи кралската корона на Хайлендс.
Цял живот не би стигнал да забрави Кътбърт Макгиливри.
— Баща ми няма да ми даде меча.
„Напротив, ще го даде“ — казваше изражението на Ривъс.
— Той няма друг избор, особено когато пред него са застанали хората му, а синовете му са се наредили край него.
— Искаш да организирам публичен спектакъл! — сви се тя.
— Не можем ли да говорим за по-приятни неща? — той се претърколи по гръб и отпусна широките си рамене на дюшека. — Изморен съм да говоря за шотландската политика, а като спомена баща ти получавам киселини.
— Тук имаш пълното ми съгласие — заяви тя.
В ума й, обаче изплува образът на баща й, предаващ меча на Чаплинг в ръцете на онеправданата от самия него дъщеря.
— Ще ми кажеш ли какво ти пише жената на Уилям?
Какво ще стане, ако Кътбърт разбере, че тя вече не е девствена и публично я засрами, заради това? Избяга от ужаса на тази възможност и премина към темата за снаха си.
— Би ли изслушал написано от нея, дори ако то е на политическа тема?
Той изрита пантофите от краката си.
— Вземам въпроса си назад. Кажи ми нещо весело. Разкажи ми какво планират Съмърлед и Сирина за най-хубавата си нощ.
Пламъкът на светилника потрепна върху лунната сцена на гоблена над главите им. Както и самите събития под гоблена или поне така й се струваше на Меридийн.
— Тяхната сватба също е политическа.
— Тогава ти забранявам да… Как биха могли да повтарят думите на свещеника…? — Лицето му доби лукав вид. — Пошегува се с мен.
Тя го погледна дръзко.
— Да.
— За моя сметка.
— Изцяло.
— Добра стопанка си имам, няма що — намигна й той.
Поласкана чак до пръстите на босите си крака, тя му се усмихна и си помисли, че е поне толкова щастлива, колкото първата си съименница.
— Наистина приличаш на Хейкън — присмя му се тя.
Ривъс въздъхна доволно и затвори очи.
— Престани. По-добре ми разкажи за твоя хубав английски кон.
— Защо?
— Мисля да прескоча за няколко нови коня и малко деликатеси.
Деликатеси? Изведнъж го разбра. Не искаше да й каже, че ще ходи до Англия без нея. Преди време беше похвалил английските пристанища за пресните им плодове. Споменът за този техен разговор се бе запазил така добре, че на Меридийн й се стори, че винаги бе знаела вкусовете му.
— Сигурно коня не е давал да го яхат и е имал лош ход. По-добре ми разкажи пак онази история за колана на целомъдрието. — Смехът разтърси гърдите му и затанцува в очите му. — Обзалагам се, че ти си играла ролята на немирното момиче.
Приятните моменти в миналото й напираха да бъдат разказани и споделени с Ривъс. Той хвана ръката й и тя му разказа за деня, в който кобилата й беше надминала прехваления ловен кон на Джоана Бенисън.
Той й разказа за хайлендските игри в Елджиншър и за годината, в която херцогът на Рос разменил сто овце за едногодишно жребче от коня на Ривъс.
После я целуна за лека нощ и си тръгна. Меридийн потъна в дълбок сън. Събуди я странен шум. Отвори очи и изпищя ужасено.
По завесите на леглото пълзяха пламъци.
Няколко часа по-късно Меридийн се взираше в разрушенията, които огънят бе нанесъл. Сирина попиваше мръсната вода от каменния под. Съмърлед махаше обгорения дюшек от леглото. Сим сваляше опърлените останки на завесите от балдахина. Гиби стоеше сгушена в ъгъла с лице заровено в дланите си. Раменете й се тресяха от плач. Териерът скимтеше объркано в краката й.
Ривъс крачеше напред-назад с опърлена коса и омазано със сажди лице. Във въздуха витаеше лютивата миризма на дим — свидетел, че красивото убежище на Меридийн е било посетено от огъня. Слава Богу, че по пода не бе имало рогозки. Становете и дрехите й бяха останали незасегнати. Огънят се бе задоволил с леглото и няколко малки килимчета по пода.
Кой ли бе причинил тези поразии?
Отговорът криеше нещо повече от обвинения за случилата се трагедия. Той й показваше колко отчаян бе баща й и колко изплашена от него трябваше да бъде. Този пожар несъмнено беше негово дело, защото тя нямаше други врагове в Шотландия.
Собственият й баща отново се бе опитал да я убие.
Това откритие я обърка и тя се обърна с намерението да излезе от стаята.
Точно в този момент на прага се появи Уилям.
— Мили Боже, какво е станало тук?
Меридийн погледна към брат си и си припомни безчетните, дълго потискани в нея спречквания с Кътбърт Макгиливри. Не се опита да скрие презрението си.
— Мисля, че е очевидно.
— Ранена ли си?
— Не — поне никъде, където някой би могъл да види.
— Съжалявам, че се спречкахме, но мислех, че правото ти не те интересува.
Първата й мисъл бе да замълчи, но нуждата да говори победи.
— Не съм те питала какво е казал баща ми за завръщането на принцесата.
Уилям отвори уста, после я затвори.
