Развалините. Любовта им под зеления балдахин на листвениците. Ако Ривъс имаше предвид техните…
— Нямам предвид
Смущението сгорещи бузите й, а доброто настроение изви устните й в усмивка. Ривъс бе направил всичко по силите си, за да прогони страховете й. Трябваше да отвърне на услугата му с приятелство.
— Ти си цял дявол, Ривъс Макдъф.
— И Броуди казва така, но, кълна се, от твоите уста звучи по-сладко. — Той сложи длан на бузата й. — Наричай ме най-големият глупак в цял Хайлендс, но мисля, че е време да повикам прислужниците.
Учтивата забележка и любвеобилният жест намирисваха на измъкване, защото Ривъс Макдъф си оставаше мошеник. Напираше да си тръгне, но защо? Освен ако…
Истината изплува наяве и Меридийн не беше сигурна дали да го обвини в интригантство или да му направи комплимент за вниманието.
— Искаш да говориш насаме с Уилям.
Той облиза устни и се загледа в скута й.
— Искам да успокоя разтревожения ти ум и чакам да ми кажеш какво да правя.
Ривъс не помръдна и Меридийн се досети, че сам е влязъл в капана си от противоречия. Трябваше да го накара да се размърда в бърлогата си, за да научи истината. Дързостта беше нейно средство.
— Значи ще си тръгнеш, без да напълниш ваната ми? — повдигна вежди тя.
Ривъс застана нащрек и погледна дълбоко в очите й. Благословено да бъде мошеническото му сърце, но той започна да обмисля възможностите си.
— Меридийн, не е честно точно сега да ме поставяш в затруднено положение.
— Самият ти не винаги си бил честен към мен.
— Честността често няма смисъл, когато се отнася до сърдечните въпроси.
Дяволът сам подбираше думите й.
— Нямах намерение във ваната да се занимавам със сърцето ти.
Той я зяпна е отворена уста и примигна изненадано няколко пъти.
Една непокорна усмивка гъделичкаше бузите й, но Меридийн успя да запази самообладание.
— Морска сирена не ти подхожда — закани й се с пръст той. — По-скоро трябва да те нарека кавгаджийка.
Тогава тя се усмихна, а щом той присви очи, Меридийн реши, че размяната на остроти е била особено приятна.
Ривъс размърда устни, а мислите му се изписаха ясно в погледа му. После изражението му стана умолително.
— Чуй ме добре. Ако остана и дам воля на желанието, което напира в слабините ми, ще се забавим неоправдано дълго. Признай, че това би било проява на лоши маниери във всеки дом и за всеки домакин.
Страните й горяха от срам, но тя продължи да подклажда огъня.
— Особено когато става дума за страст към една жена, за която се знае, че е целомъдрена?
— Ако ти си целомъдрена — подчертано рече той, — тогава аз съм родом от Корнуол.
— А пък аз изчерпах остроумията си.
Той стисна брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Приближи се до нея и промърмори:
— Достатъчно сол сложи в раната.
— Изчезвай, Ривъс.
— Знай, че ако облечеш за вечеря онази розова измишльотина, ще се вживея в ролята на Хейкън.
— Никога не би посмял!
„Напротив, ще го сторя в миг“ — помисли си той и остави желанието да премине, като вълна през него. Слава на свети Кълъмба, жена му беше истинско съкровище. Застави се да я целуне по бузата, а му се искаше да засмуче гърдите й.
— Проклет да си, Ривъс Макдъф. Пак ме въвлече в едно от твоите затруднения. Аз обожавам розовата рокля.
Остави я в стаята загледана в него с дръзко вдигната глава. Все още пламнал от желание, той се отправи в търсене на Уилям Макгиливри.
— Надявах се на много повече при първата си среща с нея. Какво се е случило с Меридийн?
Уилям стоеше близо до тесните, високи прозорци на южната кула, подпрян на прозоречната рамка. Ривъс седеше на дървена пейка край мангала, а мислите м кръжаха нерешително. Избра пътя на истината.
— Меридийн е изстрадала доста в ръцете на роднините си. — Вината го накара да добави: — И в моите също, защото идеята да се върне в Шотландия не й допадна.
— Накарал си я насила?
— Тя е моя жена.
— Но отвличането…
— Нямаше да бъде необходимо, ако преди тринайсет години клана Макгиливри не я бе изоставил.
Уилям се загледа към двора с присвити очи.
— Лошо нещо е да имаш Кътбърт Макгиливри за баща.
— Особено ако си единствената му дъщеря.
Уилям поклати глава със свити устни.
— Тя беше будно момиче. Проходи по-бързо и учеше по-лесно от всички нас. Нашата малка принцеса.
— Тя забеляза, че си я нарекъл така.
Прозвуча първата камбана, призоваваща хората на вечерна молитва. Скоро суматохата в селото щеше да стихне. Сергиите щяха да спуснат кепенците си и вярващите хора на Елджиншър щяха да се стълпят за вечерна молитва.
— Ще отидеш ли на църква? — попита Ривъс от учтивост.
— Не днес. Придружавам отец Джон от Инвърнес дотук. По пътя той изслуша изповедта ми.
Уилям беше дълбоко нещастен и Ривъс се почувства задължен да го ободри.
— Вярвам, че ще успееш да съживиш обичта й, ако подходиш бавно и внимателно.
— Така ли каза тя?
— Не с толкова много думи, но съм сигурен, че е така.
— Какво друго каза тя за миналото?
— Чудеше се защо майка ви никога не е носила колана на принцесата.
— Защото баща ми винаги го е държал при себе си. Взех го последния път когато бях в Килбартън.
— Какво ще направи, когато разбере, че го няма? — изплаши се Ривъс.
— Коланът беше скрит в съкровищницата, заровен под дебел слой прах — изсумтя Уилям.
— Майка ти никога не е настоявала да получи колана, нали?
— Поне аз не съм чувал. Майка ни е… — той спря и въздъхна. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше извинение. — Баща ми никога не е почитал традициите на принцесата. Обичаше да казва, че ако майка ми не раждала хубави деца, отдавна щял да я прогони. Слава Богу, че роди здрави всичките си деца.
Ривъс го погледна объркано.
— Не е ли помятала?
— О, не — разпалено възрази Уилям. — Не и нашата майка.
Лъжа. Майка им бе пометнала първото си дете. Ривъс беше сигурен за това. Тя сама го бе записала в Завета.
Жалко, че не бяха засегнали тази тема преди години, когато Уилям бе участвал в хайлендския турнир, организиран в Елджиншър. Все пак Ривъс възнамеряваше да узнае, каквото успее, за новостите в клана
