Ривъс отпусна ръце, обърна се и я погледна със уверен поглед, сякаш знаеше, че тя има да му казва нещо повече.
— Държах се опърничаво, а и бях изплашена.
— Не искам да те обиждам, но за мен ти се беше заинатила безпричинно.
Явно искаше да каже, че тя би трябвало да вземе предвид чувствата му.
— Така е.
— А аз бях заслепен от ярост, защото не успях да те предпазя.
Това наистина можеше да бъде източник на страдание за един мъж, така могъщ и почитан, като него. Реши да облекчи затруднението му.
— Не се безпокой. Аз съм в такава безопасност, че само елджинските мухи, могат да ми досадят. — Той кимна леко и Меридийн реши да засегне друг един важен въпрос. — Уилям ми каза, че си изпратил съобщение на крал Робърт за това, което баща ми направи.
Без да откъсва поглед от устните й, Ривъс се облиза.
— Значи сте разрешили търканията си с брат ти?
Беше довършила новия гоблен под погледа на Уилям. Двамата заедно бяха пребродили с разказите си годините на раздялата. Той вече не беше онова весело малко момче, нито пък бе станал студен и умислен като баща й и другите й роднини.
— Признавам, че той ми харесва.
Погледът му се плъзна към очите й.
— Даде ли му цветно пени?
Беше почти готова да сваля звезди от небето за Ривъс Макдъф, стига да бяха нейни. Но неговите чувства бяха така добре защитени, че Меридийн не можеше да прочете нито емоция, нито нужда в очите му.
— Дадох на Уилям две цветни пенита. Те са за неговите деца. Какво мислиш, че ще направи кралят?
Ривъс примигна и извърна поглед.
— Мисля, че няма да направи нищо. Добре ли спиш? Имаш ли кошмари?
— Щеше ли да дойдеш при мен, ако се бях събудила от страх?
Вниманието му в миг се върна към нея, подобно на стрелката на компас.
— В миг. Задължение на съпруга е да утешава жена си.
Сякаш обсъждаха гредите по тавана. Така приятелски беше разговорът им, толкова необвързани думите. Ривъс не показваше никакви чувства, освен онзи слаб блясък в очите му, който Меридийн смяташе да проучи по-подробно. Най-добре беше да започне с някой неутрален въпрос.
— Гиби се учи да тъче.
— Похвали ми се.
Над тях се спусна покривалото на очакването. Сърцето на Меридийн започна да бие по-силно.
— Разбрах, че в понеделник си бил с нея на разходка.
В отговор той замълча.
Беше я поканил, но тя бе предпочела да демонстрира инат и гордост, вместо да приеме.
— Трябваше да дойда с теб — призна тя. — Съжалявам, че не дойдох.
Той я погледна сериозно.
— Щеше повече да ми хареса, ако ми бе дала меча на Чаплинг. Съжалявам, че не го правиш.
Думите му, казани така прямо, достигнаха право до сърцето й. Ривъс го чакаше разочарование и заради това тя съжаляваше искрено. Пое дълбоко дъх, за да събере кураж.
— Не мога да предявявам претенции към трона на баща си. Вече не съм девствена.
Ривъс застана нащрек.
— Значи си обмисляла да поискаш меча? Минавало ти е през ум, нали?
След тяхната свада тя не бе правила почти нищо друго, освен да мисли за бъдещето си и за мъжа, когото обичаше, но с когото в момента бе скарана. Ако се изправеше пред баща си можеше да открие насладата на отмъщението. Искаше да получи възмездие след толкова страдания, които бе изтърпяла от ръцете му.
— Да, но това вече няма значение, защото съм спала с теб.
— Майка ти също е спала с Кътбърт, преди да му даде меча.
Недоверието й се превърна в озадачение.
— Откъде знаеш това?
— Как бих могъл да не го знам? — той посочи книгата. — Написано е в Завета за всички, които искат да го видят. Елинър е пометнала две седмици, след като се венчала за баща ти.
Беше дошло времето на истината. Меридийн остави ножиците и отиде до пиедестала, на който стоеше Заветът. Там, където Ривъс го бе държал толкова години. Някога за него тази книга бе значела повече, отколкото за нея, но това вече не беше така.
— Още не съм чела хрониките на майка си.
— Никога не е късно, но при всички случаи помниш лошото отношение на майка си.
Лошо отношение. Едно уместно описание на майчините грижи на Елинър. Това новооткрито прегрешение не изненада Меридийн, тъй като майка й се бе отдръпнала от децата си, още докато те бяха малки.
— Като дете не ми даваха да пипам книгата. Майка ми я заключваше заедно с колана на принцесата. — И просто защото сега можеше да го направи, Меридийн сложи ръце върху книгата и погали древната корица.
— В деня, в който ни венчаха, ти ми даде книгата да я пазя. Беше ти лошо от отровата, но съм сигурен, че помниш.
Помнеше, но болката от онзи ден си бе отишла, заедно с много други душевни страдания, изживени в младостта.
— Дадох ти я само един ден, след като майка ми я бе сложила в ръцете ми. Не можех да допусна английският крал да я види. Докато пътувахме насам не оставах сама нито миг, освен през нощта, а пазачите не ми дадоха лампа.
Ако очите можеха да говоря, то неговите горяха от желание да й кажат колко му се иска да сподели с нея този миг.
— Беше толкова хубава, Меридийн. Все още помня миризмата на чисто от дрехите ти и мекотата на кожата ти. Ти беше най-красивото нещо, което някога бях виждал.
Комплиментът му я поласка, а заедно с това й върна един спомен. Той й бе казвал вече тези думи, а заедно с тях и много други. Синът на месаря, който се боеше за собствения си живот, все пак бе намерил сили да подкрепи изплашеното и изоставено момиче.
— Ти беше най-галантното момче, което някога бях познавала.
— Значи не знаеш какво е написала майка ти в книгата?
Меридийн бе взимала книгата безчет пъти, но не бе намерила кураж да прочете написаното от майка й.
— Не.
— Искаш ли да ти разкажа? Ще приемеш ли думите на сина на месаря?
Може би ако думите идваха от него, те нямаше да бъдат толкова болезнени? Меридийн се отпусна и се облегна на високата масичка.
— Моля те. Какво е записала?
На лицето му се изписа тъга.
— Не е писала нищо с думи. Само датите, на които е раждала децата си и на които е помятала.
Това откритие сигурно трябваше да натъжи Меридийн, но тя бе свикнала с егоистичното държание на родителите си. Една майка, която бе проклела детето си, не би си губила времето да търси окуражаващи думи, дори ако тя беше принцесата на Инвърнес и бе задължена да осигури продължението на традицията. Сигурно собствените й трудности са предизвикали безразличието й, защото Ейлис от своя страна бе поела вината за това, че бе дала Елинър на Кътбърт.
— Майка ми е помятала два пъти.
