Нишките на съдбата

загледана като хипнотизирана в мъжа, който стоеше на прага.

С развято от нощния вятър палто и с някакъв човек на ръце, Майлс Кънингам влезе във вестибюла на лондонската си къща.

— Маки! Уилям! — извика той и дълбокият му глас отекна из притихналата сграда.

А после, като се движеше с лекота, въпреки тежкия си товар, той се насочи към махагоновото стълбище.

Краката на младата жена го последваха, но гласът й отказваше да й сътрудничи. Смаяна, тя втренчи поглед в мъжа, когото носеше Майлс. Това беше Оли Куксън, още една личност от нейното минало.

— Ела тук! — повика я Майлс. — Осветявай пътя ми до горния етаж.

В тъмнокафявите му очи не забеляза никакъв признак, че я е познал. А и как да я познае? Характерната й червеникава коса сега бе оцветена в черно. Освен това вече не беше слабото като върлина момиче, което досаждаше на осиновения си брат всеки път, когато се върнеше, заедно с баща й, от поредното пътуване по море. Смелостта й се възвърна — оттогава бяха минали години. Фигурата й бе станала женствена и нямаше нищо общо с момичешкото тяло, което той бе виждал, а и косите й бяха боядисани. Тя вдигна лампата, хвана полите на грубата си пола и се заизкачва по стълбите.

— Къде е Маки?

— Отиде да посети дъщеря си, сър — отвърна Сюизън.

— По дяволите!

— Каза, че ще се върне тази нощ! — додаде младата жена.

Майлс изкачваше стъпалата по две наведнъж — очевидно тежестта на Куксън не беше проблем за него. Сюизън трябваше да подтичва, за да бъде в крак с господаря си.

— Ето тук — съобщи той и спря пред някаква затворена врата.

Тя отвори и му направи място да мине. Той понесе припадналия човек към леглото.

„Леглото на Куксън, стаята на Куксън“ — помисли си Сюизън. Бяха изминали доста години, откакто бе видяла за последен път Оли Куксън, и брадатият образ, който пазеше в съзнанието си, бе повлиян от детските й представи. Сега Оли й се стори не само по-стар, ами и по-дребен. Лежеше абсолютно неподвижно, със затворени очи и отворена уста.

— Не ме ли чуваш, момиче?

Тя трепна при звука на гласа му.

— Не, сър — заекна младата жена.

— Приближи насам светлината — повтори Майлс.

Без излишни движения той съблече палтото си и го метна върху близкия стол. След това започна да сваля внимателно ботушите на ранения.

Тя пристъпи още по-близо до леглото. Не можеше да отдели поглед от лицето на Кънингам. През всичките тези години си го бе представяла по съвсем друг начин. Мислеше, че ще порасне слаб, а той бе станал силен. Бе очаквала посредственост, но Майлс бе изумително красив. Бе се приготвила да срещне студено безразличие, а челото му бе набраздено от тревога. Бе предвиждала да се сблъска с жестокост, ала големите му ръце обслужваха внимателно и нежно пострадалия.

Сюизън го наблюдаваше объркана, разкъсвана от противоречиви емоции. Познатите черти пробождаха сърцето и отнемаха дъха й, а мъката от предателството на му — точно той от цяла Шотландия — тежеше като воденичен камък в гърдите й. Мразеше Майлс Кънингам, а същевременно малкото момиченце, което бе някога, все още гледаше на него като на своя герой-победител. Все пак не трябваше да забравя, че вече е жена и добре познаваше предателството, което бе извършил спрямо нея Майлс Кънингам.

Куксън изохка и отвлече мислите й от Майлс и миналото. Белокосият човек пъшкаше и мяташе глава. Младият мъж изруга тихичко, а после измъкна доста страшен на вид нож от ботуша си и разряза единия крачол на пострадалия.

— Спокойно, приятелю — рече той. — Вече сме си у дома и Маки скоро ще те оправи.

Сюизън изучаваше с поглед двамата мъже. Оли Куксън беше управителят на Майлс, така както преди бе управител при баща й. За последен път го бе видяла край смъртното ложе на майка си в Абърдийн, тогава тя беше само на десет години. В деня на погребението бе видяла за последен път и Майлс Кънингам.

Ножът изтрака върху пода. Майлс се извърна и рече през рамото си:

— Изпрати Уилям да доведе лекаря и донеси бутилка бренди.

Доволна, че има възможност да излезе от стаята, младата жена постави лампата върху масата и излетя навън. Откри момчето в конюшнята.

— Мистър Куксън е ранен и трябва незабавно да извикаш лекаря.

Очите на Уилям се разшириха.

— Господарят ли го доведе?

— Да.

— Негово височество се отнася към мистър Куксън като към роднина. Така е наистина.

Коментарът му ядоса Сюизън. Нейният баща бе отгледал Майлс Кънингам, не Оли Куксън!

— Куксън няма да бъде ничий роднина, ако не тръгнеш веднага за лекаря! — рече мрачно тя.

Момчето кимна и побърза да изпълни поръката.

Докато носеше брендито, мислите й се въртяха напълно объркани. Първата й среща от десет години насам с Майлс Кънингам съвсем не бе протекла така, както си бе представяла. От тази ситуация обаче може би щеше да излезе нещо добро. Младият мъж бе прекалено угрижен и този факт бе в нейна полза, колкото по-рядко поглеждаше към нея, толкова опасността беше по-малка.

Когато влезе отново в стаята на пострадалия, Майлс оглеждаше крака на Куксън, извит в доста неестествено положение.

— Донесох брендито, сър.

Той взе бутилката, без да каже нещо. След като прилъга ранения да погълне солидно количество от алкохола, той прилепи гърлото до собствените си устни и отметна назад глава.

Гъстите му златисторуси коси се бяха изплъзнали от кожената връвчица, висяха свободно и падаха на вълни по раменете му. В профил лицето му изглеждаше по-сурово, отколкото й се бе сторило в началото. Носът му беше тънък и прав, високото му чело — гладко. Слабото сираче, с което се бе запознала още като дете в Абърдийн, се бе превърнало в мъж с опасен чар. Неволно се усмихна при спомена как Майлс следваше баща й като сянка и попиваше всяка негова дума. Онези изпълнени с обожание кафяви очи сега имаха практичен поглед, дългата и слаба като върлина юношеска фигура се бе превърнала в прекрасно мъжко тяло. „О, да — помисли си с горчивина тя, — Майлс Кънингам несъмнено е завъртял главите на момичетата във всички пристанища, които е посетил, а е бил на доста места… благодарение богатствата, които му повери баща ми.“

— Коя си ти? — попита я младият мъж, без да отделя очи от Оли Куксън.

Макар че не я гледаше, Сюизън се поклони, както си беше редно, и отвърна:

— Мора, сър. Новата прислужница.

— Какво се случи с предишната?

Младата жена й бе дала порядъчна сума, за да напусне мястото си.

— Върна се в Лийдс преди две седмици. А аз съм тук от една седмица.

Все така без да поглежда към нея, Майлс каза:

— Ти не си от Лийдс.

Тревожна тръпка премина по гръбнака й.

— Не, от Шотландия съм.

И затаи дъх.

— Дъщерята на хората, които ме осиновиха, живее в Шотландия — рече тихо той. — В Пъруикшир. Чувала ли си за Роуард касъл?

Стори й се, че долавя сантиментални нотки в гласа му, но нямаше време да разсъждава върху това. Темата за Шотландия бе много опасна. Трябваше да внимава много.

— Аз съм от Роуард, сър — отвърна тя.

Признанието привлече вниманието му. Той се обърна, за да я погледне. Младата жена се приготви за нови въпроси, в един момент дори й мина мисълта, че може да бъде разпозната. Той я огледа от горе до долу и се усмихна широко.