Арнет Лем
Нишките на съдбата
ГЛАВА ПЪРВА
— Нели?
— Тук съм, лейди Сюизън — отвърна тихичко слугинята, познатият й глас проряза лондонската нощ.
— Не трябва да ме наричаш така! — изсъска Сюизън, стиснала с две ръце високия перваз на прозореца на мазето.
В тона й се долавяха страх и напрежение. Слугинята изстреля цветиста ругатня на келтски.
— Нели!
— О, да, добре.
Прислужницата бе клекнала на тротоара току над господарката си. Русите й плитки се допираха до влажния прозорец. Когато лицата им се изравниха, Нели рече:
— Мора. — Името сякаш излезе с огромна мъка от устата й. — Но не виждам защо трябва да се преструваме, когато наоколо няма никой, освен плъхове, котки и подгизнали от джин пияници.
Ръцете на Сюизън започнаха да треперят.
— Налага се да се преструваме. Ако не бъдем по-предпазливи, ще се озовем в Нюгейтския затвор в очакване да увиснем на бесилката.
Слугинята доби на мига сериозен вид и попита:
— Значи сте ги намерила?
— Да, бяха скрити в някакъв разнебитен стар сандък под каса бренди.
— Къде?
— Под стълбището на мазето.
— Проклет крадлив простак — изфуча Нели.
— Такъв е — съгласи се Сюизън и понижи глас. — Подай ръце и ще ти подам едното, но внимавай и гледай да не го одраскаш в тухлите!
— Добре, миледи.
— Нели… — започна предупредително господарката й.
Прислужницата изпълни заръчаното, но дори на слабата светлина, идваща от близката улична лампа, пръстите й изглеждаха много малки за тази задача. Сюизън усети как товарът изчезна от треперещите й ръце.
— Този е малко тежичък — промълви задъхана Нели.
— Като самите представители на клана Лохиел Камерон.
Слугинята се изхили, но звукът бе само бледа сянка на обичайната й жизнерадостност.
— Шшт!
— Вече го държа здраво и, кълна се в светиите, истински Божи дар е човек да може да го докосне отново — обяви Нели. — Ще ми подадеш ли още един?
— Ще успееш ли да носиш повече от двата? — попита, изпълнена със съмнение, Сюизън.
— Ами, не, но ако продължаваме с това темпо, ще ни трябват месеци, докато успеем да спасим всичките.
— Месеци, месеци. Няма да се върнем в Шотландия, без да си ги възвърнем всичките до един.
— Той пристигна ли?
— Още не и прислугата вече се тревожи от закъснението му.
Слугинята въздъхна с облекчение и звукът се чу отчетливо в нощта.
— Дано светците бъдат с нас, тогава може би ще успеем да ги измъкнем всичките оттук, преди да се е върнал този мръсник.
— Точно това си мисля и аз.
— Готова съм да се откажа от мечтата си за една бурна нощ с Лаклан Маккензи, за да се превърна в мишка и да се скрия в джоба ти — толкова ми се иска да присъствам на първата ти среща с онзи подъл плъх Майлс Кънингам.
— Да се надяваме, че не е чак толкова лош, колкото казва чичо Раби — прошепна Сюизън.
— Ще бъдете много предпазлива, нали, миледи? Той познава лицето ви от портрета, който му изпрати чичо ви.
— Разбира се, че ще бъда предпазлива. Честно казано, досега не съм имала никакви проблеми. Не си е направил труда да окачи портрета. Никой не подозира, че в действителност не съм слугиня, но ти трябва да си мериш думите.
— А научихте ли нещо за вашите платове? Разбрахте ли защо ни платиха такава нищожна цена? — попита Нели.
Гневът обхвана отново господарката й.
— Открих счетоводните книги на Майлс. Изглежда плаща на чичо Раби повече за платното от Страдклайд, отколкото за нашето.
— Тъпоумен глупак! Истинско чудо е, че е успял да забогатее, щом не може да различи качествения плат от боклука. Онези омразници от Страдклайд нямат право дори да се наричат тъкачи. Всяка пролет се уверяваме отново в това на панаира в Глазгоу.
— Оставям за после тревогите около намирането на нов пазар за платовете. Сега ни чака по-важна работа.
Нели изпъшка и хвърли поглед към улицата.
— О, не!
— Какво има?
Сюизън се изправи на пръсти и се опита да надникне през прозореца на мазето.
— Някой идва насам — прошепна прислужницата.
— Предполагам, че е мисис Маки. Тръгвай и ела пак след два дни.
— Да, миледи.
— Върви… и Господ да те пази, приятелко.
— Ще ме пази, Мора — отвърна слугинята, като подчерта може би малко прекалено фалшивото й име. — Света Ниниан ще се погрижи и за двете ни.
Когато Нели се отдалечи на безопасно разстояние, господарката й успя да поукроти треперенето на ръцете си. Старите метални панти изскърцаха, когато затвори прозореца. Резето изтрака гръмогласно. Сърцето думкаше в гърдите й, но младата жена си наложи да запази спокойствие. Имаше нужда от огромно търпение и предпазливост, ако искаше да доведе до успешен край опасната си мисия в Лондон и да се върне в Шотландия.
Внимателно слезе от дървения сандък, върху който се бе качила, за да достигне високия прозорец. Избърса отпечатъците от обувките си върху прашната му повърхност и се отправи към малката масичка, разположена между рафтовете с винени бутилки. Взе газената лампа и се насочи към тясното стълбище. По каменните стени и тавана затанцуваха призрачни сенки.
Когато се озова в елегантния вестибюл, Сюизън отново придоби типичното за една слугиня поведение. Познатото тракане на големия часовник в дневната й действаше успокояващо. Не остана и следа от тревогата и страха й, че може да бъде открита. На тяхно място се появиха решителност и повече гняв, отколкото й се искаше да изпитва. Беше й изключително неприятно и неприсъщо да се прави на крадец, за да си възвърне оставеното от майка й наследство, но нямаше друг избор. Опасността, на която се излагаха двете с Нели, беше незначителна, сравнена с желанието им да успеят. Току-що бяха имали щастието да спасят една от скъпоценните вещи.
Младата жена си мислеше за прислужницата, която сега се връщаше сама през тъмните вонящи улички към „Бийкън роу“ и се молеше да пристигне жива и здрава.
Внезапно входната врата се отвори с трясък и се удари в покритата с коприна стена. Сюизън трепна и отстъпи назад. Стъкленото шише на лампата, която държеше, изтрака върху калаената си подложка. Без да помисли, тя хвана със свободната си длан стъклото, за да го задържи, и се изгори. Почти не усети болката,
