— Да не би да се страхуваш, че ще създам неприятности в отношенията ти с Лаклан Маккензи?
Очите й се разшириха, а след това се присвиха.
— Нямах неприятности, преди ти да се появиш в живота ми.
— Може и така да е, Сюизън, но преди това нямаше и Роуард касъл, нали?
— Ти си луд — заяви тя. — Първо разправяш на Дъндас и слугинята ми, че съм те пратила в Тауър ъф Ландън, сега пък говориш врели-некипели за семейния ми замък.
— Той не е съвсем твой, Сюизън — отвърна толкова спокойно, колкото съумя той.
Младата жена премигна, неспособна да разбере какво има предвид и каква бе причината за подобно нелепо твърдение.
— Роуард касъл е дом на рода Лохиел Камерон още по времето, когато вие, презрените англичани, сте живели из пещерите! Тук нямаш власт.
Майлс се усмихна, наклони на една страна глава и заяви:
— Напротив, имам. И ще остана тук толкова дълго, колкото желая.
Сюизън изправи гръбнак.
— Заплашваш ли ме? — Обгърна с широк жест помещението. — Тук? — Изгледа го възмутено. — В дома ми?
Решил, че моментът е подходящ да разкрие даденото на майка й обещание, младият мъж отвърна:
— Роуард касъл е мой, Сюизън. Мой е още от смъртта на майка ти.
Лицето й побеля като платно. Нима наистина имаше власт да отнеме дома й? Мили Боже! Беше откраднал сърцето й, бе забременяла от него. Какво още можеше да й причини? Объркана, тя отвори уста, затвори я, отвори я отново, но от нея не излезе нито звук.
— Сюизън… — окуражи я той.
— Но земята… замъкът е мой — обади се приглушено тя. — Чичо Раби е разговарял с краля и е откупил Роуард.
Майлс изгаряше от желание да я докосне и пристъпи крачка напред.
— Робърт е направил доста неща, но сред тях не е това, което твърдиш — произнесе тихо той. — Аз обещах на майка ти да запазя имението, Сюизън, и заложих наследството си, за да откупя земите на клана Камерон — обясни той. Младата жена го погледна бегло, но той забеляза тревогата в очите й. — След моята смърт — продължи Майлс, — или след като се омъжиш, земята става твоя.
При тези думи тя се оживи. Младият мъж се усмихна леко.
— Няма защо да питам кое от двете предпочиташ.
— Ти си лъжец и крадец, Майлс Кънингам. Открадна моята собственост — заяви с отбранителен тон тя, а сърцето й стенеше от разбитите момичешки мечти. — След това скалъпи някаква фантастична история, че уж са те затворили в Тауър ъф Ландън. А сега очакваш да повярвам, че си моят благодетел. — Завъртя се на пети и му обърна гръб. — Не ти вярвам! Нямаш доказателства.
Той я сграбчи за раменете и я притисна там, където й беше мястото. А после се приведе, така че носовете им почти се докоснаха.
— Не съм откраднал безценните ти шотландски десени — закле се той, като я гледаше право в очите.
— Ха-ха! — изсмя се тя. — Как можеш да отричаш, когато ги видях със собствените си очи в мазето ти!
— И въпреки това отричам — настоя той. — Защото знам, как са се озовали там.
— Откраднал си ги, ето така. — Знам, че си ги откраднал. — Гласът й обаче не звучеше толкова убедено. — Бяха там, в твоето мазе.
— А ти ги взе, нали?
Майлс плъзна длан под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Видял упоритото й изражение, той въздъхна. Тя отново започваше да му се изплъзва.
— Сюизън — поде търпеливо той, само за да усети, как цялото й тяло се напрегна. — Помисли малко, любов моя. Защо ще рискувам да ги крада?
— Откъде да знам по какви правила работи побърканият ти мозък? — отвърна предизвикателно тя, в този момент следобедното слънце превърна косите й в пламъци. — След малко сигурно ще кажеш, че няколко шотландски елфи са ти донесли
— Не, Сюизън — усмихна се дяволито той. — Говоря истината. Робърт Харпър е откраднал десените.
— Чичо Раби? — изсмя се тя. — И защо са му на него?
Майлс я изгледа сериозно — знаеше, че й е нужно време, за да осмисли онова, което щеше да й каже.
— Пренесъл ги е в мазето ми, за да ме обвини после в незаконното им притежание. Това е истината, кълна се.
Видя, как недоверието в широко отворените й очи премина в съмнение.
— Не! — Младата жена отстъпи крачка назад. — Та той ми е близък роднина. Не мога да повярвам. Няма да повярвам такова нещо за него.
Тя се завъртя и обгърната от облак ярък ленен плат, отново му обърна гръб. Гръбнакът й отново бе опънат като стрела. Все още не му вярваше. Беше вярна на Робърт!
Майлс потърси в ума си някакъв по-мек и тактичен начин, с чиято помощ да я накара да види действителността такава, каквато е, но нито една идея не му хареса, докато не се сети за миниатюрата.
— Мислех, че думата ми ще е достатъчна за теб, любов моя — рече безизразно той. — Нямах пръст в измамата с платовете ти. Нима забрави това?
Сюизън се обърна бавно към него, събрала ръце като за молитва.
— Не — прошепна тя. — Обвиних те несправедливо и съжалявам за това.
— Но…
Тя си пое дълбоко въздух. Гърдите й издуха плата на роклята й.
— Въпросът вече е уреден. Сама ще продавам платовете си.
— Но няма да забравиш, нали, Сюизън? И няма ли да започнеш да ми вярваш?
Мълчанието й го сряза като с нож.
— Добре тогава — заяви Майлс, бе решил да оставят темата за платовете. — Имам материално доказателство за вината на Робърт.
— Доказателство? Ами, това е поредната ти лъжа!
Наранен от жестоката забележка, младият мъж се обърна, приближи се до вратата и я отвори. Присви отегчено устни, тъй като Нели стоеше все още там.
— Иди в стаята ми и донеси миниатюрата — нареди той. — Тя е на…
— Знам къде е проклетата картина — присви очи слугинята. — Лъжлив подлец! Не ти стига онова, което причини на лейди Сюизън в Лондон, ами и сега…
— Върви, Нели! — изкрещя той, изгубил търпение. — Донеси я веднага, или, кълна се във всички светии, ще съжаляваш. И никога вече не подслушвай зад вратата ми.
— Твоята врата ли? — озъби се прислужницата, а след това измърмори под носа си някаква вулгарна келтска ругатня за близките му роднини.
Щом се убеди, че Нели тръгна да изпълни молбата му, Майлс се върна в стаята на Сюизън, като мислеше трескаво какво да каже, откъде да започне и как да направи и двете възможно най-безболезнено.
Всички идеи излетяха от главата му, щом видя застаналата край леглото Сюизън, със замислено изражение на прекрасното си лице. Прекрасно ушитата рокля подчертаваше красотата й. Белият лен беше на тъмносини квадратчета и във всяко едно от тях бе избродиран малък букет цветя.
Изпълниха го гордост и състрадание. Гордост от таланта й в тъкачеството и състрадание за нея самата, когато най-после приеме истината за чичо си. Трябваше да действа много предпазливо, когато изобличава Робърт. Изкашля се, за да се освободи от заседналата в гърлото му буца.
— Ти ли си уши роклята, Сюизън?
Тя като че ли се пробуди от дълбок размисъл.
— Не. — Отпусна се върху леглото. — Нямам талант за шиенето. Тя е дело на Нели.
