Нишките на съдбата

— Какво точно трябва да каже лейди Сюизън?

— Няма да издам нищо повече — процеди през зъби със силен шотландски акцент Грейм.

— Дали няма да науча нещо повече от този Маккензи? — попита Майлс, без да сваля очи от войника.

— Разбира се, че не. Той няма как да знае за…

Дъндас спря отново и събеседникът му разбра, че за малко не се бе изпуснал.

— За какво няма да знае, Грейм? — настоя младият мъж.

Легендарната шотландска гордост, възпята от бардове и учени, проблесна в очите на Дъндас. Как така англичаните бяха успели да победят тези хора, почуди се Майлс.

Двамата стояха рамо до рамо. Огромните ръце на планинеца се вкопчиха в парапета на верандата и когато се обърна към събеседника си, изражението му бе доста мрачно.

— Защо се интересуваш толкова от лейди Сюизън?

— Защото е моя.

Грейм моментално се развесели и по лицето му се изписа любопитство.

— А, значи такава била работата — промърмори той. — Ти я обичаш, така ли?

Майлс знаеше, че трябва да замълчи, но, Господ да му е на помощ, не можеше да го направи.

— Да я обичам? — изръмжа той, като все още се бореше с мъката, която му причини тя, като го отблъсна. — В продължение на десет години ме заблуждаваха, че има такава външност, сякаш някой я е дъвкал и след това — изплюл. После пък тя се промъкна в дома ми, изпрати ме в Тауър ъф Ландън и само дето не преметна примката през врата ми. — Майлс също се вкопчи в перилата. — Бъди й верен, щом искаш, Грейм Дъндас, но, за Бога, тя е моя!

Планинецът се загледа замислено над парапета, а след това — към гипсовия таван. Когато погледна отново към Майлс, видимо бе взел решението си.

— Аз няма да се меся повече помежду ви — рече тихо той, — стига да успееш да я спечелиш честно и почтено.

От мрака се чу сподавено възклицание.

— Кой е там? — попита Дъндас.

На осветената част от верандата се показа крак, а след това — гънките на богато надиплена пола.

— Трябваше да се сетя, че си ти, Нели Бърк — измърмори Грейм. — Ти си готова да се изложиш на най-голяма опасност, само и само да научиш някоя нова клюка.

Докато Нели се приближаваше, Майлс изведнъж си спомни за една тъмна лондонска нощ и въоръжена с пистолет жена.

— Ти си била — обвини я той. — Ти си била с нея в Лондон.

— Да, точно така — озъби се тя, — и ако сега пистолетът беше у мен, щях да ти пръсна глупавия мозък, колкото и да е трудно да бъде открит. — Погледна гордо към Дъндас, преди да добави: — Ти си глупак, Майлс Кънингам, щом си позволяваш да стоиш на роуардска земя и да разправяш подобни лъжи за лейди Сюизън и чичо й. Ти се промъкна в Шотландия миналата есен и ни окраде. Ти я принуди да измине целия път до онази воняща дупка, наречена Лондон и да се прави на слугиня, за да си върне онова, което й принадлежи по право…

— Дръж си езика зад зъбите, Нели — прекъсна я Дъндас, като огледа празния коридор. После понижи глас и додаде: — Вече каза предостатъчно.

Младата жена отвори ядосано уста, приближи се до войника и рече:

— Ако беше мъж на място, щеше да извадиш меча си и да го използваш както трябва, вместо да обещаваш да помагаш на този… — И тя изгледа гневно Майлс. — Този презрян англичанин. И тогава всички ние отново ще бъдем в безопасност.

След което Нели се завъртя на пети и изчезна през тъмната врата.

— Северната кула е оттук — обясни Грейм и посочи към входа.

Младият мъж се отърси от вцепенението си и тръгна след войника. Опитваше се да дешифрира думите на Нели. Защо тази сквернословница мислеше, че той е откраднал Maide dalbh? Мили Боже, та те бяха равносилни на целувката на смъртта. Бяха някъде в замъка, не се съмняваше в това. Но къде точно? Трябваше да открие адските реликви и да ги унищожи.

Когато стигнаха до стаята му, Дъндас отвори вратата пред него.

— Не съди прекалено строго лейди Сюизън. Свързана е тясно с Робърт Харпър откакто умря майка й. Ти не й обръщаше почти никакво внимание.

Погледите им се срещнаха и Майлс изскърца със зъби при вида на покровителственото изражение на шотландеца.

— Всички вярвате на приказките на Нели, нали? Всички вярвате, че през тези години съм забравил напълно за Сюизън и че съм откраднал десените.

— Само ние с Нели знаем за Maide dalbh и за случилото се между вас с лейди Сюизън в Лондон. — Изражението му стана ожесточено. — И, моля те, да оставим тази тема.

Майлс бе изумен.

— Слушай, Дъндас. Всичко това е дело на Робърт. Той е откраднал десените и ги е поставил в дома ми, за да ме изкара предател. И ще го направи отново или може би следващата му жертва ще бъде Сюизън. Затова ми кажи къде са те.

Грейм не отвърна.

Младият мъж бе обзет от съмнения. Да не би все пак Сюизън да бе отстъпила Maide dalbh? Идеята бе прекалено опасна.

— Робърт Харпър се закле, че е унищожил десените.

— Да. Когато миледи беше още само едно дете, самотно дете, след като ти я остави тук.

Майлс бе обхванат от гняв.

— За Бога, Дъндас, няма да позволя да ме обвиняваш! Постъпих така, както сметнах за правилно.

— Правилно по английските закони — изсумтя Грейм.

— Обясни какво искаш да кажеш.

— Аз съм планинец. Ти не знаеш нищо за нас, нито за земята ни. — Вече по тихо добави: — Нито пък за лейди Сюизън.

Истината в думите на войника трогна дълбоко младия мъж. Нещо повече, окуражи го. Дъндас изглежда се интересуваше повече от личния живот на господарката си, отколкото от опасността, която представляваха за тях десените или Робърт.

Майлс се възползва от възможността, която му се предоставяше.

— Изгарям от желание да открия, дали всички тук са така загрижени колкото теб за щастието на Сюизън.

Грейм наклони на една страна глава.

— Да не би да мислиш да спечелиш лейди Сюизън като възхваляваш хората й?

Крайчетата на мустаците на Майлс потрепнаха лекичко от усмивката му.

— О, аз ще си я върна, Дъндас. По един или друг начин. А ти вече даде дума, че няма да се намесваш.

Младият мъж пожела лека нощ на събеседника си, влезе в стаята и затвори тежката дървена врата. Наля си халба бира от каната, оставена върху масата, след което с разположи на един от огромните столове, за да обмисли положението. Беше сгрешил в отношението си към Сюизън. Тя бе упорита като майка си и ако възнамеряваше да си пробие път през камеронската гордост, трябваше да действа много умно. Нито насилието, нито ухажването бяха помогнали. Поне засега. Бе ред на неговата гордост да се разбунтува. Тогава си спомни мига, в който бе отнел девствеността й. Усети напрежение в слабините и разтвори по-широко крака, за да намали неприятното усещане. В съзнанието му се редуваха различни картини: Сюизън, възседнала го върху леглото му в Лондон, да го умолява прегракнало да й помогне да стигне до края, Сюизън, изумена и щастлива, когато настоява да я вземе на пода пред камината, Сюизън, облечена само с гарвановочерните си коси, спуснати върху раменете, надвесена над леглото му, да го храни с намазани с масло кифлички.

В този момент се оформи още едно видение, този път плод на мечтите му: Сюизън, с горда царствена осанка като шотландска кралица, поставила нежната си малка длан върху ръката му, го води надолу по