след прекарването на няколко дни върху седлото. Докато те разговаряха с видимо удоволствие, младата жена огледа масата. Ейлис се бе преместила по-близо до Нели, а мисис Макайвър — по-близо до Ейлис. Сюизън изпита известно облекчение при това доказателство за покровителственото отношение на хората й към умствено обърканата й леля.
— Виждате ли? — обади се Майлс и отмести ръка от китката на Сюизън към рамото й. — Дори Сюизън си прави шеги с мъките ми. — Погледите им се срещнаха. Неговият поглед бе в противоречие с усмивката, изписана върху устните му. — Зад това прекрасно лице се крие усмивка, която би предпочела да отречеш — докосна я по носа той, — и ми се струва, че е за моя сметка. — Обърна се отново към Дъндас. — Какво ще кажеш, Грейм? Дали моята дама крие усмивка?
Той очевидно очароваше персонала й, печелеше го със сладките си приказки и магнетичната сила на личността си. Нея обаче не можеше да заблуди — познаваше го прекалено добре.
Изглежда не можеше да излъже и Дъндас, защото в отговор той само повдигна нехайно рамене, като същевременно го измерваше с поглед.
Младата жена си пое дълбоко въздух и рече:
— Мисис Пийви обаче няма да се усмихне, ако разбере, че си приказваме, докато ястието, което е приготвила, изстива. Заемете местата си дами, господа, Майлс.
За нейно учудване той я поведе към мястото й начело на масата.
— Ще делим приборите, скъпа моя — прошепна гостът, — както правехме в Лондон.
След което се настани върху пейката и потупа с длан празното място до себе си.
Сюизън едвам се стърпя да не го зашлеви по красивото лице и то с такава сила, че да го събори от скамейката. Да върви по дяволите! Колко хитро я бе манипулирал и поставил в безизходно положение! О, щеше да си плати за това и то — скъпо. Усмихна се насила, поклони се, прибра полите си и седна до него.
— Да пием — обяви Майлс, като вдигна високо халбата й, — за лейди Сюизън Харпър, най-красивата дев… — Спря за момент. — По-скоро, най-красивата жена в цяла Шотландия.
Сюизън само дето не падна при тази завоалирана обида и се огледа крадешком, за да види реакцията на останалите. Нели говореше с леля й, а Флора Макайвър изучаваше бродерията по салфетката си. Лейди Бюканан се изкиска, а съпругът й се усмихна снизходително. Калайджията държеше халбата си, но очите му бяха вперени в Роуина. Дъндас разговаряше с Фъргъс. Младата жена си отдъхна с облекчение, тъй като очевидно никой друг не бе схванал намека.
— За лейди Сюизън Харпър — повтори калайджията, все така без да откъсва поглед от хубавата Роуина.
От всички страни се чуха гласове в знак на съгласие и из залата се понесе дрънченето на чаши. Роуина забърза покрай масата, за да напълни празните халби, като избягваше калайджията. Когато се приближи до господарката си и предложи да донесе още една чаша, Майлс се обади:
— Не, Роуина. Двамата със Сюизън ще пием от тази. Нали така, скъпа моя? — А след това прошепна така, че да го чуе само неговата домакиня. — Тя ми напомня за моята слугиня в Лондон, с гарвановочерни очи и сини като балдахина над леглото ми очи.
При вида на изкуствената му усмивка на Сюизън й се прииска да му издере очите. Не можеше да се освободи от усещането за мускулестото му бедро, притиснато в тялото й, нито пък от замайващото я мъжко ухание, което се носеше от него. Какво ли възнамеряваше да стори по-нататък?
— Ще пием от една чаша, нали? — настоя самодоволно той.
— Да — промълви едва чуто тя, обзета от безсилен гняв.
Младият мъж отпи дълга глътка и след това приближи халбата до нейните устни и то така, че да пие от същото място. Мръсник! Тя се подчини. Това събуди в нея спомена за устните му върху нейните и по челото й изби пот.
Майлс насочи вниманието си към дивеча. Набоде едно заешко краче и изчака търпеливо, докато Роуина напълни чинията с вкусно приготвени зеленчуци. Взе един картоф и го предложи на Сюизън с думите:
— Кои са тези хора?
— Посетители. Поканени гости.
Младият мъж вдигна едната си вежда и лицето му придоби царственото изражение, което тя вече познаваше така добре.
— А жената между Нели и мисис Макавър?
— Далечна роднина — отвърна Сюизън и извърна очи.
Майлс не си бе направил труда да прочете писмата й. Подобно на всички други извън Пъруикшир, той мислеше, че Ейлис Харпър е умряла още като дете.
— Изглежда ми доста питомна, за да има камеронска кръв във вените си — рече той, като повдигна и другата си вежда.
Светлината на свещите затанцува в кафявите му очи и се отрази в златистата му коса и брада. Младата жена се презираше задето го намираше толкова красив, мразеше и тялото си заради начина, по който откликваше на близостта му.
— Не. Не използва името Камерон.
Той погледна отново към Ейлис, очевидно погълната от яденето и от разговора си с Нели. После се обърна отново и рече:
— Отвори си устата, Сюизън.
Името й прозвуча като музика от неговите устни. Тя се подчини и погълна парчето пушена сьомга, без обаче да може да се наслади на вкуса й.
— Виждал ли съм я и преди? — попита отново младият мъж, без да отделя очи от устата й. — Когато живеехме в Абърдийн?
Притеснена, Сюизън преглътна и посегна към халбата. Всички извън замъка мислеха, че Ейлис е мъртва, но Робърт я бе взел от приюта за душевноболни и я бе приютявал до смъртта на Сибийл. Тъй като се страхуваше от непознати, Ейлис бе останала в стаята си по време на първото посещение на Майлс в Роуард касъл.
— Съмнявам се, че си я срещал — отвърна колкото се може по-безгрижно младата жена. — Тя е само една шотландка. Защо ще си си правил труда?
В очите му пламнаха гневни искрици.
— Сюизън — започна с измамно спокоен тон той, — зададох ти въпрос. И очаквам да получа отговор.
— Няма да получиш никакъв отговор от мен — опълчи се тя. — Не и докато не престанеш с този театър.
— Театър ли?
Устните му се разтегнаха в лека усмивка.
— Да — избухна тя. — И аз няма да търпя повече това.
Горещият му поглед започна да обхожда бавно лицето, раменете и гърдите й. Сюизън се изчерви, имаше чувството, че ръцете му я опипват.
— Мисля, че е по-вероятно — проточи той, като продължаваше да я изяжда с очи, — да го изтърпиш. И то с удоволствие.
— Негодник!
— Мм! Напредвам — заяви бодро той. — Това е по-добре от последното име, с което ме нарече.
Искаше й се да захвърли салфетката си върху масата и да избяга от стаята, но камеронската гордост не можеше да й позволи да се изнесе като някоя страхливка. Младата жена вирна високомерно брадичка. Все някак си щеше да успее да го прогони от живота си, преди да я нарани отново.
— Не желая нищо от теб. Защо просто не вземеш да заминеш в мечтания си дом в Корнуол?
Той я погледна объркано за момент.
— Корнуол? — След това повдигна нехайно рамене и се усмихна дяволито. — Когато имам да изследвам Шотландия… и теб?
— Копеле! — изсъска Сюизън, смутена както никога досега.
Младият мъж въздъхна и затвори очи.
— Кажи ми нещо за мен самия, което да не знам, Сюизън Харпър.
