както пиренът за тези планини. В същата тази стая се бяха раждали поколения от семейство Лохиел Камерон. И скоро тя самата щеше да даде живот на следващата генерация.
Сюизън потисна напиращите в гърлото й ридания и постави длан върху корема си. Детето в нея се размърда, сякаш в отговор на мислите й. Дали бебето щеше да бъде живо и здраво? Или пък щеше да бъде като леля й Ейлис и с него да изчезне един велик шотландски род? Ами ако Сюизън умреше по време на раждането? Кой щеше да се грижи за становете, за хората й, кой щеше да поддържа живи спомените? Майлс ли? Не бе сигурна.
Усети ритане в стомаха си, после детето се извъртя, само за да ритне отново.
Младата жена подпря гръб на стената на любимата си стая, изпълнена с радост от закачките на нероденото си бебе.
Когато детето се укроти, тя избърса сълзите и насочи вниманието си към кожената папка. Съдържанието й щеше да оневини Майлс Кънингам и да изобличи чичо й Раби. Още докато развързваше връвта и измъкваше малкия пакет писма, вече знаеше какво ще намери. Написани с подобен на почерка на Робърт, както се убеди сама, пред нея лежаха десетина листа, запълнени с баналности и лишени от всякакви чувства. Всички те бяха подписани с нейното име. Нищо чудно, че Майлс не я бе разкрил онази сутрин в Лондон, когато писа списъка с покупките. Той просто никога не бе виждал почерка й.
Опита да си представи що за личност изглеждаше в очите на Майлс благодарение на тези безсъдържателни послания и се учуди, че той изобщо се занимаваше с нея. Да не би заради някакво чувство на дълг? Сети се за писмата, които бе получавала уж от него. Сравни ги. Те говореха за съвсем различни неща, на съвсем различен език.
Какво ужасно зло бе причинил чичо й Раби! Болката сграбчи сърцето й като неприятел, твърдо решил да го изтръгне от гърдите й. За една Лохиел Камерон, наследница на род, верен на традициите и на клана, предателството на Робърт имаше опустошителен ефект. Шотландците бяха предавани от векове, но никога не бе предполагала, че ще трябва да преживее подобна измама от един от своите. През този ден се почувства шотландка повече от когато и да било досега в живота си. И при това не бе могъщ вожд на клан като Уилям Дъглас или Дейвид Линдзи. Не беше смела и съобразителна като Черната Агнес, защитила дома си от граф Солсбъри. Тя бе Сюизън Харпър Кънингам, влюбена до уши в мъжа, когото бе наранила така дълбоко, предадена от чичото, когото обичаше. Жена, която на всичкото отгоре може би носеше дете като Ейлис.
Сюизън захвърли писмата, сякаш я бяха изгорили. И гордостта, и решимостта й се бяха изпарили. Единственият й спътник бе мъката. Изпъшка, подви колене, сведе глава и заплака.
Оплетена в лепкавите мрежи на тъгата, младата жена загуби представа за време и място. При звука на отварящата се врата, вдигна обляното си в сълзи лице и видя Майлс. Усмивката изчезна от лицето му, а поздравът замря в устата му, откъдето се готвеше да излезе. Той погледна към пръснатите писма и тръгна бавно към нея. Погледите им се срещнаха, неговият — пълен с разбиране, нейният — с мъка. Кожените му ботуши изскърцаха, когато клекна до нея.
— Мислех, че чичо Робърт ме обича — прошепна тя. — Вярвах му. Той беше единственият роднина, който ми остана.
Гласът й секна и тя сведе глава.
Младият мъж се присегна към нея, придърпа я и я притисна към гърдите си.
— Толкова съжалявам, Сюизън, скъпа моя, наистина съжалявам. Знам, че го обичаше.
— Той ми разправяше ужасни неща за теб — хълцаше тя. — Казваше, че си пропилял всичко… че искаш Роуард за себе си. Че не трябва никога, никога да ти се доверявам.
— Шшт, сладка моя! — Гласът му бе прекрасен и успокояващ, ръцете му — силни и носещи утеха. — С това вече е свършено.
— Затова и вярвах, че ти си откраднал десените. А те са всичко, което ми е останало от рода на майка ми.
— Ти притежаваш много повече от клана Лохиел Камерон от един сандък с десени.
Сюизън подсмръкна, цялото й същество се бе устремило към този великолепен глас. После бавно повдигна глава.
— Наистина ли?
Съпругът й се усмихна, на нея й се стори, че сърцето й се разтапя.
— Да, наистина. — Целуна я по носа. — Имаш тези разкошни коси, на които би завидял всеки. — И той уви един дълъг кичур около китката си. — Притежаваш силата на онази шотландска графиня, която спасила шотландския си замък, въпреки обсадата.
— Черната Агнес.
— Да, същата.
— Тъкмо си мислех за нея.
— Нищо чудно, любима моя — имате много общи неща.
— Не, аз съм слаба и глупава.
Майлс постави ръка върху подутия й корем. Бебето се размърда. С надеждата да прогони от нея и последните демони, които все още я измъчваха, рече:
— Една слаба жена не би могла да създаде такова силно дете. Сладък малък Камерон, несъмнено. Ще трябва да му намерим подходящо пони.
Новият порой от сълзи го изуми. Стройното й тяло се разтърси от силни ридания, които разкъсаха сърцето му. Изгубил ума и дума, той реагира по единствения начин, по който можеше. Притисна я в обятията си и започна да я полюлява като малко дете, като мълвеше всички нежни, утешителни слова, които бе чувал някога от Сибийл Харпър. Когато съпругата му се поуспокои, младият мъж я отнесе до ръце до леглото и я постави в него.
Събра отвратителните писма и ги прибра, те щяха да послужат като доказателство срещу Робърт Харпър. След това отиде в голямата зала и се стовари върху един стол. Загледа се мрачно в камината, като търсеше начин да успокои болката на Сюизън. Удари няколко пъти с юмруци по твърдите си като камък мускулести бедра, а после отметна назад глава и въздъхна тежко.
— Сър?
Пред него стоеше Флора Макайвър, гледаше го с разбиране и държеше пълна халба бира в ръката си. Освен тях в стаята нямаше никой друг.
— Понякога планината може да бъде доста сурова, а планинците — жестоки. Това ще отмие горчилката от вас.
Явно имаше предвид враждата с кучето. На Майлс му идваше да се разсмее, тъй като неприятностите, причинени от Хей и Макайвър бяха нищожни, сравнени с пораженията, нанесени от Робърт Харпър.
— Благодаря, Флора — рече младият мъж и отпи жадно.
— Днес доказахте, че сте достоен господар на замъка. — И побърза да добави смутено: — Не, че всички имахме нужда да бъдем убеждавани, нали разбирате.
Това простичко признание го трогна.
— Разбирам, но ако не се изкъпя в най-скоро време, безупречната ми репутация ще пострада.
— Миришете малко като кучето… макар Дъндас да каза, че сте използвал сапуна на миледи. Наистина сте постъпил много умно, Майлс Кънингам.
Младият мъж се разсмя от сърце, така че раменете му се разтърсиха и част от напрежението го напусна. Флора се изчерви.
— Не ми обръщай внимание — рече той, за да й помогне да се отърси от смущението си. — Но искам да те питам нещо.
Прислужницата изправи гръбнак.
— Да, сър.
— Защо миледи се държи толкова покровителствено към Ейлис?
Флора го погледна замислено.
— Подобно на неприятностите между братовчед ми и Хей, това с Ейлис е семеен проблем.
— Лейди Сюизън е прекрасен и способен ръководител, това няма нищо общо с вас. Раждането на бебето ще освободи съзнанието й.
