Нишките на съдбата

— Да, това бе един от тях. — В съзнанието му нахлуха отдавна забравени спомени. — Грижеше се за мен, сякаш й бях син.

— И наистина беше — отвърна беззвучно тя.

В Майлс се надигна вълна от нежност. Нежност към една мила, изпълнена с обич жена, умряла преждевременно и към едно високо и слабо момче, което бе изгубило надеждата да познае майчината любов.

— Майлс…

Сюизън бе втренчила поглед в педалите на един стан, като дъвчеше неспокойно долната си устна. Нещо я измъчваше. По изражението й разбра, че беше сериозно.

— Какво има, любов моя?

— Кога се връща Фъргъс?

Вече се питаше още колко време щеше да й бъде нужно, за да се заинтересува от отсъствието на Фъргъс и Уилям.

— Веднага щом изпълни дадените му поръчки. Затова ли си ядосана — защото не ги обсъдих с теб?

— Поръчките му ли?

— Да.

Младата жена отметна глава и се загледа в тавана.

— Уилям отиде за подправените от чичо Раби писма, нали?

— Да. И за да уреди някои въпроси, които Оли движи от мое име.

„Кажи й, че продаде всичките си кораби, с изключение не един. Кажи й, че продаде и къщата си в Мейфеър.“ Не можеше. Не и преди да признае любовта си към него.

Той се изкашля, за да се освободи от напрежението в гърлото си, и попита:

— Как се чувстваш?

Замисленото й изражение се разчупи и тя избухна в смях.

— Сякаш съм погълнала цял пъпеш. Неразрязан.

— Хм! — Майлс се престори, че обмисля сериозно казаното от нея, докато галеше корема й и благодареше на Бога за късмета си. — Малък пъпеш, със сигурност, който едва би стигнал за някой от пудингите на мисис Пийви. Да не би да е ябълка, печена в тесто?

Сюизън затаи дъх и усмивката й изчезна.

— Какво има? — попита съпругът й, както винаги безкрайно чувствителен към мъката й.

— Нищо — отвърна с треперещ глас тя, — но като заговорихме за пудинги… — Изправи се рязко, само за секунда се бе превърнала отново в деловата господарка на замъка. — Отивам да нагледам докъде е стигнала с подготовката на вечерята мисис Пийви.

Майлс се намръщи и я стисна за раменете.

— Работиш прекалено много.

Тъмносините й очи се разшириха изненадано и тя отметна назад глава.

— А какво ще кажеш за себе си, Майлс Кънингам? — подразни го тя. — Откакто сме се оженили не си спрял да работиш. — Кимна към задната част на помещението и при това движение камеронските й червени коси се изсипаха като водопад между пръстите му. — Две нови камини и достатъчно дърва и торф за цялата зима. И нови стъкла на мястото на счупените.

Майлс изгаряше от желание да разбере какво мисли в действителност, но знаеше, че няма да му се довери, никога не го правеше. Тази пропаст помежду им го измъчваше ужасно.

— Дъндас нареди тухлите. Колкото до стъклата — аз само изпратих да повикат майстора на прозорци.

Не й каза за парника за Ейлис, щом съпругата му настояваше да има тайни от него, той също щеше да има своите секрети.

Младата жена набърчи нос и отметна косите си.

— Маловажни подробности. Фактът е, че ти работиш здраво както всички останали.

Беше го казвала и преди, и все със същия тон на зле прикрита изненада. И винаги досега Майлс бе оставал с впечатлението, че целта на тази й забележка е да го подразни, днес обаче вече не бе толкова сигурен. Погледна я право в очите и попита:

— Какво означава това? Защо си толкова изненадана, че мисля за Роуард като за свой дом?

Ето го познатия недоверчив блясък в очите й? Още по-тъжно му стана, тъй като тя дори не подозираше, че той също знае. Миг по-късно болезненото й изражение изчезна.

— Разбира се, че е твой дом. — Засмя се и добави: — Макар, че ти ми го даде.

Това бе сватбеният му подарък за нея — притежанието на Роуард касъл и камеронските земи около него.

— Изглежда, че ми е писано все да купувам или да подарявам това място — отвърна младият мъж, като опитваше да повдигне духа си и да излекува наранените си чувства. — Ще се погрижа то да остане за нашето дете.

Сюизън го целуна по бузата. Всъщност, откакто се бяха венчали, тя се държеше доста по-свободно. Той обаче искаше повече. Почувства се по-добре, когато я чу да казва:

— Ти си великодушен господар, Майлс. Никой в Пъруикшир не може да те обвини за каквото и да било. Дори Лаклан го казва.

— Високо отличие, което изгарях от желание да получа.

— Тогава ще се погрижа той да го спомене отново, когато дойде.

Младата господарка на замъка бе свикала хората си, за да обсъдят предстоящото прибиране на реколтата. Щяха да дойдат представители на Пъруикшир и Лонгшир и да обединят силите си. Така щяха да успеят да занесат събраното на пазара по-рано от другите области и следователно да получат по-висока цена. Картофите, лукът, ечемикът, орехите, лешниците, ягодите и малините щяха да бъдат разпределени между двата района.

Сюизън сама бе създала целия този план, това Майлс бе научил от другите. Тогава била на петнайсет години. Замисълът й бе блестящ, ефикасен и по времето, когато жителите на другите планински области се караха и се бореха, за да оцелеят, обитателите на Пъруикшир и Лонгшир благоденстваха. Заедно, рамо до рамо. Това бе разковничето. Рядко в цялата история на управляваната от отделните кланове Шотландия можеха да се намерят две области, съществували в мир поне известно време, камо ли да работят с общи усилия за осъществяването на две основни потребности — осигуряване на храна за стомаха и пари за джоба. Колко различна щеше да бъде Шотландия днес, мислеше си с гордост Майлс, ако бе имала повече предводители като Сюизън.

* * *

Седнала начело на дългата дървена маса, Сюизън се взираше в подвързаната с кожа тетрадка пред себе си. Когато най-после бе сигурна, че всичко, свързано с предстоящото прибиране на реколтата, бе планирано, обсъдено и документирано, тя я затвори.

Наклони се към Майлс, който седеше от дясната й страна.

— Време е — прошепна тя, — да се погрижиш за онази работа с овчарското куче на Макайвър.

— Какво мога да направя?

Младата жена опита да се пребори с неприятното усещане, което я обземаше всеки път, когато съпругът й се набъркваше в делата на Пъруикшир. Той несъмнено щеше да си тръгне един ден, но не можеше да мисли за това сега, трябваше да управлява своето кралство.

— Ще стоиш ли до мен?

Изражението му се смекчи.

— Ето пак — заяви печално той. — Гледаш ме така, сякаш съм чужд човек, а не твой съпруг и баща на детето ти.

О, Боже, как само копнееше да освободи душата си от този товар! Но прекалено много пъти бе наранявана.

Майлс продължаваше да я гледа настойчиво.

— Обичам те. И ако отрониш тези сълзи, предимството ще бъде на страната на Шеймъс.