— За какво мислиш? — прошепна в ухото й Майлс.
— Мисля, че току-що сключих сделка, за която ще съжалявам.
— Не говори така.
Младата жена вдигна очи, така че погледите им се съединиха, и изучава дълго лицето му. Господ да й е на помощ, ако му се довери още веднъж.
— Освен това мисля, че имаш страхотен късмет, Майлс Кънингам. И че трябва да благодариш на Лаклан за джентълменската му постъпка. — Припомнила си споменаването на окървавените чаршафи, додаде: — Е, като се изключи онова изтърване на проклетия му език.
— О, наистина съм му много благодарен — провлече с невинен вид той. — И ми се иска да провра моя проклет език в твоята…
— Майлс Кънингам! — прекъсна го шокирана Сюизън.
Две седмици по-късно Сюизън и Майлс се венчаха в голямата зала на Роуард касъл. Булката се съгласи да промени името си от Харпър на Кънингам. Дълбоко в себе си очакваше съпругът й един ден да се върне в Лондон, но дотогава хората в Пъруикшир щяха да имат онова, което желаеха: господар. Да вземе името му й се струваше най-простото разрешение. Така също облекчаваше гузната си съвест, задето не му бе казала за Ейлис.
Всички обитатели на Пъруикшир вдигнаха тост в тяхна чест и им пожелаха щастие. Дори стеснителната леля Ейлис, облечена в тъмнозелена рокля от бродиран атлаз, със скрита под мрежичка сребриста коса, се приближи, за да изкаже простичкото си поздравление.
Сърцето на Сюизън подскочи до гърлото й, когато Майлс заяви:
— Ейлис. Красиво име, чувал съм го и преди. Но дамата, която го носеше, е мъртва отдавна. — Наведе се към възрастната жена и пое малката й длан в своята. — Откъде си, Ейлис?
Запитаната премигна объркано и рече:
— Ами, ей оттам11. — Издърпа ръката си и посочи към празния стол до Нели.
Сюизън си отдъхна, когато леля й се върна на мястото си. Не беше честно да крие истината от Майлс. Той имаше право да знае, че Ейлис Харпър не е умряла от детска болест, че семейство Харпър я бе пратило далеч, за да скрие истината за лудостта й.
Майлс обаче също имаше своите тайни, които пазеше от нея. Нощем, под прикритието на мрака, кръстосваше замъка, за да търси съкровищата й.
— Защо се мръщиш? — попита той. — Какво има?
Младата жена поклати глава.
— Нищо.
Призракът на неговите лъжи и на истината за болестта на Ейлис обаче продължаваше да виси в благоуханния въздух.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Майлс изви гръб и се отпусна тежко върху изтъркания дъсчен под в тъкачното отделение. Въздъхна уморено, без да обръща внимание на шума и кипящата около него дейност. През прозореца над главата му се провираше леден вятър, който охлаждаше потното му чело и му припомняше, че шотландското лято бе преминало. От сватбата им преди шест седмици времето бе захладняло значително, а тъкането бе започнало не на шега.
Но не на древните станове, както му бе казал Робърт. Роуардските тъкачи използваха модерните станове, които бе изпратил на Сюизън преди три години. Същите, които тя заключила в една от кулите на замъка, както се бе заклел чичо й. Майлс не бе разказал на младата си съпруга за това, тъй като то бе дреболия в сравнение с другите неприятности, причинени от Робърт. Скоро щеше да излезе наяве истината и за останалите му измами и това щеше да сложи край на безскрупулните му планове.
Тази перспектива не носеше особено удовлетворение на Майлс, знаеше, че Сюизън ще страда отново, когато види доказателството за преправянето на писмата й от Робърт. Дори сега тя все още не вярваше напълно на съпруга си. Дали отношенията им нямаше да пострадат, ако й разкриеше истината?
На повърхността бракът им изглеждаше здрав и приятелски и от време на време тя се обръщаше към него за мнение по въпросите за управлението на имението. Младият мъж обаче долавяше всеки път известна резервираност. Когато останеха насаме в стаята си, тя неизменно бе неговата страстна любима. Винаги обаче, когато се любеха, той усещаше отчаянието й. Как ли щеше да постъпи, когато Уилям се върнеше от Лондон с писмата й? Майлс знаеше, че тогава щеше да бъде реабилитиран, но необходимостта да й представя доказателства за това, го нараняваше дълбоко. Фактът, че нещо често я тревожеше и се държеше резервирано с него, го нараняваше още по-дълбоко. Защо не можеше да му повярва, да му се довери, да го обикне?
Той самият я обичаше страстно, с цялата си душа, а мислеше, че е неспособен да се влюби. Бе обикнал също така и Шотландия и нейните обитатели. Тук се чувстваше у дома си, особено в тази стая, която бе сърцето на Роуард. Искаше му се да й каже, че е продал корабите и лондонската си къща. Искаше му се да й каже, че бе дошъл тук, за да остане. Знаеше, че тя няма да му повярва, но рано или късно щеше да намери начин да й го докаже.
Тъкачното отделение се огласяше от тракането на совалките и от мелодичния диалект на планинците. Нели не спираше да бърбори. Мисис Макайвър тананикаше някаква монотонна мелодия, която според Майлс някога е била изпълнявана от гайди. Сюизън се движеше грациозно от един стан до друг, като хвалеше или правеше тактични забележки на тъкачите. Липсваше само един член от живеещите като едно семейство обитатели на Роуард: Ейлис.
Вятърничава и плашлива в един момент, замислена и разсъдлива в друг, леля Ейлис, както я наричаха всички, не работеше в тъкачното. Неотдавна, по думите на Нели била „урочасана“ и оттогава се оттеглила в себе си. Коя ли беше тя, питаше се младият мъж.
Сюизън се държеше най-покровителствено към Ейлис и странното й поведение. Когато я питаше защо, тя неизменно сменяше темата. Попита и Нели, но тя се намръщи и го обвини, че се меси в неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира. Оттогава бе престанал да задава въпроси за Ейлис. Реши да се сприятели с нея, знаеше и как да го постигне. Щеше да построи парник за любимите й цветя.
Затвори съзнанието и сетивата си за временните проблеми в живота си и се остави да плува сред познатите приятни звуци. Може би Сюизън все пак бе права, може би той наистина имаше късмет. Но чак пък изключителен? Не познаваше родителите си, но нямаше да позволи детето му да страда така, както бе страдал самият той. О, не. Не минаваше ден, без да мисли за детето си и всичко, на което щеше да го научи.
До челото му се допря гладка длан, която прибра косите от лицето му. Майлс се усмихна и вдъхна дълбоко аромата на пирен и на жена. На неговата жена.
— Помислих, че спиш — рече тя и се надвеси над него.
Младият мъж отвори очи.
— Не и щом ме докоснеш, любов моя. — Изви глава и целуна дланта й. — Ръцете ти са толкова меки.
— Това е от вълната.
И тя го дари с усмивката, от която неизменно усещаше напрежение в слабините.
— Седни при мен — потупа земята до себе си той.
Тя се подчини. Това не го учуди, тъй като пред хората тя винаги се държеше като изпълнена с доверие съпруга. Преметна ръка през рамото й и преплете пръстите си с нейните. С другата си ръка погали закръгления й корем.
— Ръцете на Сибийл бяха меки… като твоите — рече замислено той. — Никога няма да забравя случаите, когато се грижеше за мен като болногледачка.
— Когато падна от мачтата на татковия кораб и си нарани рамото ли?
