Нишките на съдбата

Погрижи се за нея.

— О, за бога! — отсече Сюзън. — Този замък принадлежи на мен, Майлс Кънингам! И аз ти нареждам да го отведеш където и да било другаде, освен в подземието на централната кула!

Младият мъж я изгледа съсредоточено. Тя бе ядосана, очевидно имаше нещо наум. В погледа й видя старите съмнения, мъчителните опасения. Ако не я обичаше толкова много, сигурно щеше да я намрази, заради този поглед и болката, която му причиняваше.

— Заповядвате ли ми, лейди Сюзън? — попита отбранително Майлс.

Изражението й се смекчи.

— Майлс… — рече умолително тя. — Не го води в централната кула.

— Миледи има право — намеси се Дъндас. — Опасно е да се ходи в подземните килии на централната кула.

Внезапно младият мъж прозря истината. Десените бяха скрити в килиите на централната кула! Вече бе обходил усойните му коридори, но явно не бе погледнал където трябва. Не бе видял килиите. Не бе забелязал никакъв кладенец.

Майлс кимна, привидно примирен.

— Водете го при ковача.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Притиснала крехката Ейлис към тялото си, Сюизън пое дълбоко въздух и опита да се отърси от мъката, притиснала като в менгеме сърцето й. За пореден път Maide dalbh заставаха между нея и Майлс, но този път вината бе нейна. О, защо не си бе държала езика зад зъбите! Подземието бе лабиринт от тъмни помещения и почти нямаше вероятност Майлс да отведе Бартоломю Уикс точно в килията, в която бе скрила сандъка с десените. Благодарение на невъздържаността й, Майлс бе разбрал тайната й. Видя го в очите му. Видя също и обидата в тях.

Чувстваше се много нещастна, знаеше, че той никога няма да разбере отношението й към Maide dalbh, нито пък щеше да й прости, задето ги криеше. Щеше да бъде принудена да излъже отново, за да запази наследството, оставено от майка си. Съжалението заседна като буца в гърлото й, струваше й се, че ще се задуши от собствената си нечестност.

Вдигна високо глава, като се опитваше да повдигне и духа си, хвана Ейлис за ръката и я поведе към замъка. Когато стигнаха градината, леля й вече се бе успокоила. Измъкна дланта си и започна да оправя разбърканите си коси. Младата жена настоя тя да си почине.

— Днес нямам време за почивка, скъпа — заяви леля й и вдигна захвърлените си ръкавици. — Знаеш какви са тези плевели. Ще се наплодят като мишки през зимата, ако не ги оскубя сега.

И тя се обърна и заби мотичката си в пръстта.

Епизодът в гробището очевидно бе забравен, Ейлис отново приличаше на себе си. Сюизън въздъхна облекчено заради нея, но собствените й проблеми оставаха.

Очите й се напълниха със сълзи. Вдигна лице към синьото шотландско небе. Клоните на дърветата се разклатиха от полъха на ледения вятър. Узрелите плодове на калината се блъскаха едни в други като малки барабанчета. Един своенравен лист, златен като косата на Майлс, се вдигна във въздуха. Шотландският въздух я обви като стара удобна пелерина. Щеше да скрие отново съкровищата си, така че един ден, когато англичаните се осъзнаеха и премахнеха забраната върху шотландските десени, да може да изтъче на детето си кариран плат с шарките на своя клан.

Но като разкаяние заради мълчанието си във връзка с Maide dalbh, Сюизън си обеща да бъде напълно честна към съпруга си във всички други отношения. Сега, след като вече го бе опознала, тя знаеше, че Майлс Кънингам заслужава нещо по-добро от онова, което му бе предложила до този момент и се закле да му каже истината за Ейлис.

* * *

Повтаряше обета си и докато вдигаше Maide dalbh, с чиято помощ един ден щеше да се изтъче характерният плат на рода Лохиел Камерон. Без да обръща внимание на влагата и студа и без да забравя, че Нели пазеше наблизо, Сюизън започна да мести десените на ново място. Успокои се едва когато те отново бяха в безопасност. Каза на слугинята да отнесе в тъкачното четирийсет от обикновените десени измежду стотиците, с които разполагаха.

Сюизън знаеше какво да прави.

Когато се изми и подготви речта си за Майлс, вече се бе помирила със себе си. Щом влезе в стаята им обаче, откри, че съпругът й вече спеше. А на следващата сутрин още със събуждането си научи шокиращата вест, че Бартоломю Уикс бе избягал и Майлс бе хукнал да го гони.

* * *

Две седмици по-късно Уикс стоеше в кабинета на елегантния абърдийнски дом на Робърт. В камината пращеше огън, а в главата на Харпър се въртяха неприятни мисли. Глупавият Уикс нямаше причина да идва, освен ако в Пъруикшир не бяха станали някакви неприятности. Но какво повече можеше да се случи там? Сюизън си бе върнала десените и кой знае как бе успяла да се омъжи за Майлс. Не можеше да си намери място от ярост, докато Джефри не заяви, че положението в действителност бе много по-обнадеждаващо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Ако властите откриеха десените, и Майлс, и Сюизън щяха да увиснат на бесилото. Изолирана, без да подозира за намеренията на ловеца, плячката сама бе паднала в капана.

Робърт очакваше да получи всеки момент дългоочаквания пост в министерството на финансите. Ако Уикс не се справеше със задачата си, щеше да съжалява до края на живота си… ако изобщо останеше жив.

— Коя е тази? — попита Харпър, като погледна към жената до посетителя си.

— Това е Джени, дъщерята на слепия Джейк — отвърна Уикс, като я придърпа пред себе си. — Тя именно ми помагаше.

Робърт огледа подозрително едрогърдото момиче. За негово неудоволствие, тя отвърна дръзко на погледа му. Това, че бе помагала на Уикс в Пъруикшир бе едно, а това, че бе чак толкова глупав, та да я доведе в Абърдийн, бе съвсем друго. Изглеждаше хитра, това не можеше да й се отрече. Несъмнено успехът на този идиот Бартоломю в Пъруикшир се дължеше на нея.

— Каква е цената ти този път, момиче?

— Да, каква е? — повтори като ехо Джефри.

Тя отдели невярващия си поглед от Джефри, който седеше до камината и кокетно отърсваше пудрата от една от многобройните си натруфени перуки.

— Двеста лири — отвърна без да мигне тя, — и отпътуване до колониите.

Джефри зяпна и изтърва перуката. Робърт се засмя — тази селска пачавра бе наистина нагла. Той обаче нямаше намерение да се разделя с такава, достойна за някой принц, сума, дори и да получеше желаната информация.

— В такъв случай значи си открил десените, а?

— Откри ли ги? — повтори Джефри.

— Почти, сър, но Кънингам ме хвана с полуумната и…

— Дръж си езика! — сряза го Джени и пристъпи напред. — Уикс не схваща точно как стоят нещата, разбирате ли? Maide dalbh са в замъка — лейди Сюизън никога няма да се раздели с тези остарели, мухлясали десени. А лудата не представлява никаква заплаха, можете да бъдете сигурен в това.

Думите й привлякоха незабавно вниманието на домакина.

— Знаеш ли къде са скрити десените?

— Знаеш ли? — попита и Джефри.

Джени се усмихна уверено. Постави ръце на хълбоците си и рече:

— Може да знам, а може и да не знам.