В каютата влезе Бърнс — невролог, лекар и кибернетик едновременно.
— Може ли?
— Моля, сядайте.
Бърнс се усмихна.
— Дойдох да ви кажа, че не съм човек.
Пиркс стремително се обърна към него заедно с креслото.
— Какво казахте? Че не сте…
— Че не съм човек. И че в този експеримент съм на ваша страна.
Пиркс пое дълбоко въздух.
— И това, което казвате, трябва, естествено, да остане между нас? — попита той.
— Както предпочитате. На мен ми е безразлично.
— Как така?…
Онзи отново се усмихна.
— Много просто. Действувам от егоистични съображения. Положителната ви оценка на „нелинейниците“ ще предизвика верижна производствена реакция. Това е повече от вероятно. Такива като мен ще започнат да се появяват масово — и не само на космическите кораби. Това ще доведе до фатални последици за хората — ще възникне нов вид дискриминация, взаимна ненавист с всички небезизвестни резултати. Предвиждам това, но, повтарям, ръководя се преди всичко от лични подбуди. Ако съществувам само аз, ако сме двама или десетина — това няма никакво обществено значение — просто ще се изгубим в масата, незабелязани и незабележими. Пред мен — пред нас — ще стоят същите перспективи, каквито има всеки човек, с твърде съществена поправка за интелекта и редица специални умения, които обикновеният човек няма. Можем да постигнем много, но само ако не се стигне до масова продукция.
— Да, в това има нещо… — каза бавно Пиркс. Бъркотията в главата му се засилваше. — Но защо ви е безразлично дали ще бъда дискретен? Не се ли страхувате, че фирмата, която…
— Не. Никак не се страхувам. От нищо — със същия спокоен лекторски тон каза Бърнс. — Струвам ужасно скъпо, господин навигаторе. Ето тук — той докосна с ръка гърдите си, — са вложени милиарди долара. Не допускате, надявам се, че вбесеният фабрикант ще нареди да ме разглобят на винтчета. Говоря в преносен смисъл, естествено, защото у мен няма никакви винтчета… Сигурно ще изпаднат в ярост, но от това моето положение няма да се промени. Вероятно ще трябва да работя в същата фирма — но какво от това? Дори предпочитам да работя там, отколкото другаде — там по-добре ще се грижат за мен в случай на… болест. Не смятам също, че ще опитат да ме затворят. За какво им е? Прилагането на насилие би могло да свърши твърде печално за тях самите. Сам знаете каква могъща сила е пресата…
„Той мисли за шантаж“ — проблесна в главата на Пиркс. Имаше чувството, че сънува. Но продължаваше да слуша с най-голямо внимание.
— И така, сега вече разбирате защо искам вашата оценка за нелинейниците да бъде отрицателна.
— Да. Разбирам. А дали… можете да ми кажете още кой от командата?…
— Не. Тоест не съм сигурен, а с предположения мога повече да ви навредя, отколкото да помогна. По- добре нула информация, отколкото дезинформация, защото това е отрицателна информация, по-малка от нулата.
— Да… хм… Във всеки случай — независимо от вашите подбуди — благодаря. Да. Благодаря. А… можете ли във връзка с това да ми разкажете нещо за себе си? Имам предвид такава информация, която би могла да ми помогне…
— Досещам се какво ви интересува. Не зная как съм построен — както и вие не знаете нищо за своята анатомия и физиология, най-малкото не сте знаел, докато не сте прочел някакъв учебник по биология. Но конструкторската страна сигурно малко ви интересува — става въпрос главно за психиката? За нашите… слаби места?
— За слабите места също. Но — сам знаете — всеки в края на краищата знае това-онова за своя организъм — разбира се, не научно познание, а в резултат на опита, на самонаблюденията…
— Естествено, нали организмът се използува, в него живеем… той дава възможност за наблюдение…
Бърнс се засмя както преди, откривайки не твърде равните си зъби.
— Значи мога да ви питам?
— Моля ви се.
Пиркс с мъка събираше мислите си.
— А мога ли да задавам… недискретни въпроси! Съвсем интимни?
— Нямам какво да крия — просто отговори Бърнс.
— Досега срещал ли сте такива реакции като изумление, страх и отвращение, предизвикани от факта, че не сте човек?
— Да, веднъж по време на операция, където асистирах. Вторият асистент беше жена. Тогава вече знаех какво значи това.
— Не ви разбрах…
— Тогава вече знаех какво е това жена — поясни Бърнс. — Отначало не знаех нищо за съществуването на пола…
— А!
Пиркс се ядоса на себе си, че не успя да се въздържи от възклицанието.
— Значи там имаше жена. И какво стана?
— Хирургът случайно ми поряза пръста със скалпела, гумената ръкавица се разтвори и стана ясно, че раната не кърви.
— Но как така? Нали Мак Гир ми каза…
— Сега да. Тогава бях още „сух“. Така се нарича в професионалния жаргон на нашите „родители“… — каза Бърнс. — Защото тази наша кръв е чист маскарад, вътрешната повърхност на кожата е пореста и пропита с кръв, при това тази операция на „кръвопреливане“ трябва да се повтаря доста често.
— Аха. И тази жена забеляза. А хирургът?
— О, хирургът знаеше кой съм, а тя — не. Не разбра веднага, едва в края на операцията, и то главно защото той се смути…
Бърнс се усмихна.
— Тя хвана ръката ми, приближи я към очите си и когато видя какво е… там вътре, я отблъсна и избяга. Забрави накъде се отваря вратата на операционната, дърпаше я и като не можа да отвори, получи истеричен припадък.
— Да-а — каза Пиркс. Преглътна. — Какво чувствувахте тогава?
— Общо взето, не съм много чувствителен… но това не беше приятно — бавно каза Бърнс и отново се усмихна. — С никого не съм говорил за това — добави той след малко, — но ми се струва, че мъжете, дори несвикналите, ни приемат по-леко. Мъжете се примиряват с фактите. Жените не искат да се примирят с някои факти. Продължават да казват „не“, дори ако нищо друго освен „да“ не може да се каже.
Пиркс през цялото време гледаше събеседника си, особено се вглеждаше тогава, когато Бърнс отместваше погледа си — стараеше се да открие в него някакво различие, което би го успокоило, доказвайки, че въплъщението на машината в човека все пак не е съвършено. Преди, когато подозираше всички, положението беше друго: сега, когато с всеки миг все повече се убеждаваше, че Бърнс говори истината, и търсеше следите на фалшификацията — ту в бледността на Бърнс, която го порази още при първата среща, ту в неговите движения, прекалено сдържани, ту в неподвижния блясък на светлите очи, — трябваше да признае, че в края на краищата и хората биват по-бледи и по-неподвижни; тогава отново се връщаха съмненията — а тези наблюдения и размисли на Пиркс се съпътствуваха от насмешливата усмивка на лекаря, която сякаш не винаги се отнасяше до думите му, а по-скоро изразяваше отношение именно към онова, което Пиркс чувствуваше; тази усмивка му беше неприятна, тя го смущаваше; все по-трудно му беше да продължава този разпит, защото в отговорите на Бърнс звучеше несмущавана от нищо искреност.
— Вие обобщавате въз основа на един случай — измърмори Пиркс.
— О, по-късно имах често работа с жени. Работеха с мен — тоест учеха ме — няколко жени. Бяха преподавателки и така нататък. Но те знаеха предварително кой съм. Затова се стараеха да сдържат емоциите си. Не им се удаваше лесно, защото понякога ми доставяше удоволствие да ги дразня.
