мислеше, че това е направо чудовищно — да ядеш само за да се правиш на човек. И че може би от такива неща извира онова чувство на смехотворност, за което говореше Бърнс, и това е неговият начин на самозащита — ето защо дрънка толкова за условността на всичко: естествено, за него и яденето е условен похват! Дори ако си вярва, че не мрази своите създатели, той сам се лъже. „Аз бих ги ненавиждал — помисли Пиркс и беше сигурен в това. — Все пак е свинщина, че не се срамуват!“ Мълчанието, продължило по време на целия обед, ставаше направо непоносимо: в него се чувствуваше не толкова стремежът на всеки да остане затворен в себе си и да не се ангажира с контакти, което и искаха организаторите на рейса — тоест не лоялна грижа за запазване на тайната, а някаква всеобща враждебност или ако не враждебност, то подозрителност: човекът не искаше да се сближава с нечовека, а онзи на свой ред разбираше, че няма да се демаскира само ако заеме същата позиция. Защото, който в тази ледена атмосфера се опиташе поне мъничко да се натрапи, веднага би привлякъл вниманието на всички и подозрението, че не е човек. Пиркс седеше над своята чиния, забелязвайки всяка подробност: как Томсън помоли за сол, как Бъртън му я подаде, как на свой ред Бърнс премести на Бъртън шишето с оцета; вилиците и ножовете се движеха енергично в ръцете, всички дъвчеха, гълтаха, почти без да поглеждат един към друг — това беше истинско погребение на маринованото говеждо и Пиркс, без да дояде компота, стана, кимна на всички и се върна в кабината.
Имаха курсова скорост, към двайсет часа бордово време се разминаха с два големи транспорта, размениха обикновените сигнали и след един час автоматите изключиха дневната светлина на палубите. Тъкмо в този момент Пиркс идваше от командната кабина. Огромното пространство на средната палуба се изпълни с мрак, надупчен от лазурните кълба на нощните лампи. И веднага засияха покритите със светеща боя въжета, опънати покрай стените за придържане при безтегловност, ъглите на вратите и техните дръжки, ориентирните стрелки и надписи по преградите. Корабът беше неподвижен, сякаш стоеше в някой земен док. Не се усещаше никаква вибрация, само климатизаторите работеха почти безшумно и Пиркс пресичаше последователно невидимите струи въздух — малко по-прохладен, с лек мирис на озон.
Нещо го чукна леко по челото със злобно бръмчене — някаква муха, промъкнала се нелегално на кораба — погледна я нервирано, не обичаше мухите, но тя вече беше изчезнала. Зад завоя коридорът се стесняваше, заобикаляйки стълбата и тръбата на индивидуалния лифт. Пиркс се хвана за перилото и тръгна нагоре, без сам да знае защо; даже не съобрази, че там има звезден прозорец. Изобщо знаеше за неговото съществуване, но се натъкна на този огромен черен правоъгълник сякаш случайно. Всъщност нямаше никакво особено отношение към звездите. Много космонавти уж го имаха: макар че това не беше вече онзи, задължителен, романтичен „фасон“ на някогашните полети — но и сега почти всеки се стараеше да открие в себе си някакво интимно чувство към святкащия рояк: най-вероятно защото общественото мнение, формирано от киното, телевизията, литературата, приписваше някаква „космическа нагласа“ на извънземните пилоти; дълбоко в душата си Пиркс ги подозираше в самохвалство — той лично не се интересуваше от звездите, а пък дрънкането на тази тема смяташе за пълен идиотизъм. Сега той се спря, опирайки се в еластичната тръба, която предпазваше главата от удар в невидимата стъклена повърхност, и веднага позна лежащия малко над кораба център на галактиката, или по-точно неговото направление, защото от погледа го скриваха огромните белезникави мъглявини на Стрелеца. Това съзвездие беше за него своего рода пътен знак, малко размит и затова не много точен — това му остана още от времето на патрулните полети, защото мъглявината на Стрелеца беше лесна за разпознаване дори на неголям екран — а ограничеността на полезрението в онези едноместни ракети често затрудняваше ориентирането по съзвездията. Обикновено не възприемаше Стрелеца като милиони пламтящи слънца с неизчислимо множество планетни системи — така си го представяше на млади години, докато сам не попадна в пустотата и не свикна с нея. Тогава тези юношески фантазии някак незабелязано го напуснаха. Бавно приближи лице до студеното стъкло, опря чело и замря така, почти без да гледа в мравуняка от неподвижни светли точки, сливащи се тук-там в белезникаво светеща мъгла. Погледната отвътре, галактиката изглеждаше като хаос, като резултат на милиардгодишна игра с огнени зарчета — без никакъв ред и порядък. И все пак порядък съществуваше — но на по-висш уровен, на уровена на многобройните галактики, но той можеше да се види само на фотографиите, снети от огромни телескопи. На тези негативи галактиките изглеждат като елипсовидни тела, като амеби в различни фази от развитието си — само че това не интересува космонавтите. За тях нашата галактика е всичко, а останалите не се броят. Може би ще се броят след хиляда години — помисли Пиркс. Някой приближаваше. Пенопластовата пътека заглушаваше стъпките, но усети нечие присъствие. Обърна глава и видя тъмна фигура на фона на светещите линии, обозначаващи свръзките на стените и тавана.
— Кой е? — запита тихо.
— Аз съм, Томсън.
— Изтече ли дежурството? — запита само за да каже нещо.
— Да, командоре.
Стояха така; Пиркс искаше отново да се обърне към стъклото, но онзи сякаш чакаше нещо.
— Сигурно искате нещо да ми кажете?
— Не — каза онзи, обърна се и тръгна в същата посока, от която беше дошъл.
„А това пък какво е?“ — помисли Пиркс. Имаше чувството, че специално го е търсил.
— Томсън! — извика той в тъмнината. Стъпките се приближиха. Томсън изплува от мрака, едва забележим във фосфоресциращото излъчване на висящите под прозореца въжета.
— Тук някъде има фотьойли — каза Пиркс. Отиде до противоположната стена и ги откри. — Поседнете при мен, Томсън.
Инженерът послушно се приближи. Седнаха срещу звездния прозорец.
— Искахте да ми кажете нещо. Слушам ви.
— Опасявам се… — започна онзи и спря.
— Няма нищо. Говорете, моля ви! Това личен въпрос ли е?
— Да. Напълно.
— Значи ще поговорим съвсем неофициално. А именно?
— Бих искал да спечелите — каза Томсън. — Предупреждавам веднага: длъжен съм да сдържа дадената дума и няма да ви кажа какъв съм в действителност. Но, така или иначе, искам да виждате в мен съюзник.
— Нима това е логично? — запита Пиркс. Мястото за разговор беше неудачно избрано — пречеше му това, че не вижда лицето на събеседника.
— Изглежда. Човекът би държал на това по понятни причини, а нечовекът — какво го чака, ако започне масово производство? Ще бъде зачислен в категорията на гражданите „Б“ или по-просто — на съвременните роби; ще стане собственост на някоя корпорация.
— Това не е сигурно.
— Но е напълно възможно. Това е, както с негрите: един или няколко в определена среда лесно постигат привилегированост, защото са различни, но когато станат много, веднага се появява проблемът за дискриминацията, интеграцията и така нататък.
— Е, добре. Значи трябва да ви считам за съюзник. А с това не нарушавате ли даденото обещание?
— Обещах да не разкривам какъв съм и нищо повече. Трябва да изпълнявам задълженията на атомник под вашето командуване. Това е всичко. Останалото е моя лична работа.
— Виждате ли, формално може би всичко е наред, но дали все пак не действувате срещу интересите на своите работодатели? Защото без съмнение ви е ясно, че тази постъпка противоречи на техните намерения?
— Възможно. Но и те не са деца: формулировките бяха ясни и еднозначни. Разработвани са от обединените юридически отдели на всичките заинтересовани фирми. Те са могли да включат отделен параграф, забраняващ предприемането на всякакви стъпки, подобни на моята сега, но там нямаше нищо подобно.
— Пропуск?
— Не зная. Може би. Защо питате за това? Или не ми вярвате?
— Исках да разбера вашите подбуди.
Томсън замълча.
— Това не бях предвидил — тихо каза той най-накрая.
