Станислав Лем
Разследване
— Свидетелят Шенън Куин!
— Аз, г-н командор.
— Вие сте свидетел по делото пред Трибунала на Космическата палата под мое председателство. Моля при обръщане към мен да употребявате званието „председател“, а спрямо членовете на Трибунала — званието „съдии“. На въпросите на Трибунала сте длъжен да отговаряте незабавно, а на въпросите на обвинението и защитата — само след разрешение на Трибунала. В своите показания може да се опирате само на това, което сте видели и знаете от собствен опит, а не на това, което сте слушали от трето лице. Разбрахте ли разясненията?
— Да, г-н председател.
— Вие се казвате Шенън Куин?
— Да.
— Като член на командата на „Голиат“ обаче сте използувал друго име?
— Да, г-н председател: това беше едно от условията на договора, който сключиха с мен арматорите.
— Знаел ли е свидетелят причините, поради които е използуван псевдоним?
— Знаех ги, г-н председател.
— Свидетелят е взел участие в обиколен полет на „Голиат“ в периода от осемнадесети до тридесети октомври тази година?
— Да, г-н председател.
— Какви функции е изпълнявал свидетелят на борда?
— Бях втори пилот.
— Разкажете на Трибунала какво се е случило на борда на „Голиат“ на двадесет и първи октомври по време на споменатия рейс, като започнете с данните за местонахождението на кораба и поставените пред него задачи.
— В осем и трийсет бордово време пресякохме периметъра на спътниците на Сатурн с хиперболична скорост и започнахме да спираме, което трая до единайсет. За това време се освободихме от хиперболичната и на двойна орбитална нулева започнахме маневра за преминаване на кръгова орбита, за да изведем изкуствени спътници в равнината на пръстена.
— Под двойна нулева свидетелят има предвид скорост петдесет и два километра в секунда?
— Да, г-н председател. В единайсет моето дежурство свърши, но понеже маневрирането при постоянни смущения изискваше непрекъснати поправки на курса, само смених мястото си с първия пилот, който от този момент водеше, а аз работех като навигатор.
— Кой ви нареди да направите това?
— Командирът, г-н съдия. Това въобще е нормална практика в такива условия. Нашата задача беше да се придвижим колкото е възможно повече на безопасно разстояние до границата на Рош в равнината на пръстена и оттам, с почти кръгова орбита, да пуснем последователно три автоматични сонди, които после чрез дистанционно радиоуправление да изведем на орбита в пределите на зоната на Рош. Една от сондите трябваше да бъде въведена в пролуката Касини, тоест в пространството, което отделя вътрешния пръстен на Сатурн от външния, а предназначението на двете останали беше да контролират нейното движение. Трябва ли да обяснявам по-подробно?
— Да, обяснете.
— Слушам, г-н председател. Двата пръстена на Сатурн се състоят от дребни метеоритоподобни тела, те са разделени от пролука, широка четири хиляди километра. Изкуственият спътник, който щеше да се движи в тази пролука около планетата, трябваше да достави информация за смущенията в гравитационното поле, както и за относителните вътрешни движения на телата, от които са съставени пръстените. Но нарушенията в орбитата биха изтласкали много скоро спътника от това празно пространство — в зоната или на външния, или на вътрешния пръстен, където, естествено, щеше да бъде смлян като в мелница. За да избегнем това, щяхме да използуваме специални спътници със собствена тяга — йонни двигатели със сравнително малка мощност — от порядъка на четвърт до една пета от тона. Тези два спътника „пазачи“ щяха да следят с помощта на радарите, щото онзи, който се върти вътре в пролуката, да не излезе от нея. Бордовите им калкулатори щяха да изчисляват необходимите поправки за орбиталния спътник и да включват, когато трябва, неговите мотори — поради това се надявахме, че спътникът ще работи, докато има гориво — тоест около два месеца.
— С каква цел щяхте да пуснете именно два контролиращи спътника? Не смята ли свидетелят, че един би бил достатъчен?
— Сигурно щеше да бъде достатъчен, г-н съдия. Вторият „пазач“ беше резервен — ако първият откаже или бъде унищожен от метеорити. При астрономически наблюдения от Земята пространството около Сатурн — извън пръстените и луните — изглежда чисто, но в действителност е порядъчно замърсено. В такива условия е невъзможно да се избегне сблъскването с малки метеорити. Именно затова трябваше да поддържаме кръгово орбитална скорост — практически всички отломки се движат в екваториалната равнина на Сатурн с първата му космическа скорост. Това намаляваше вероятността от сблъскване до приемливия минимум. Освен това на борда имахме противометеорна защита във вид на изстрелващи се екрани: екраните можеха да бъдат изстреляни или от мястото на пилота, или от съответен автомат, свързан с корабния радар.
— Смяташе ли свидетелят тази задача за трудна или опасна?
— Не беше нито прекалено опасна, нито особено трудна, г-н съдия, при условие че всички маневри бъдат изпълнени ловко и без грешка. Сатурн и неговата околност минава между нас за боклукчийница, по- лоша и от Юпитеровата, но затова пък ускоренията, необходими за маневриране, са къде по-малко, отколкото в периметъра на Юпитер, а това е значително преимущество.
— Кого има предвид свидетелят, когато казва „между нас“?
— Пилотите, пък и навигаторите.
— С една дума — космонавтите.
— Да, г-н съдия. Някъде към дванайсет часа бордово време ние практически достигнахме външната граница на пръстена.
— В неговата равнина?
— Да. На разстояние около хиляда километра. Датчиците вече показваха значителна запрашеност. Имахме около четиристотин микроудара в минута. В съответствие с програмата влязохме в зоната на Рош над пръстена и тъй като се намирахме в кръгова орбита, практически успоредна на пролуката Касини, започнахме да хвърляме сондите. Първата изстреляхме в петнайсет часа бордово време и с помощта на радарни импулси я въведохме в пролуката. Именно това беше моята задача. Пилотът ми помагаше, поддържайки минимална тяга. Благодарение на това практически се въртяхме със скоростта на пръстените. Калдер маневрираше много ловко. Той поддържаше такава тяга, която позволяваше да ориентираме правилно кораба — с носа напред; без тяга веднага започва премятане.
— Кой освен свидетеля и първия пилот се намираше в командната кабина?
— Всички. Цялата команда, г-н съдия. Командирът седеше между мен и Калдер, по-близо до него, така беше разположил креслото си. Зад мен бяха инженерът и електроникът. Доктор Бърнс, струва ми се, седеше зад командира.
— Свидетелят сигурен ли е в това?
— Не обърнах внимание. През цялото време бях зает, пък и от креслото е трудно да се оглеждаш назад. Облегалката е твърде висока.
— Сондата визуално ли беше въведена в пролуката?
— Не само визуално, г-н съдия. Поддържах непрекъсната телевизионна връзка. Използувах и радарен далекомер. Като изчислих параметрите на орбитата, се уверих, че е попаднала добре — горе-долу в средата на пространството, между пръстените, — и казах на Калдер, че съм готов.
— Че свидетелят е готов?
— Да, за пускането на следващата сонда. Калдер задвижи лапата, люкът се отвори; но сондата не изключи.
