този диалог, ние влязохме в странично завъртане. Изглежда от внезапния скок на ускорението, с който Калдер започна полета към пролуката, положението на сондата в катапултата се беше променило, и макар че страничното отражение се намали, сега газовата струя беше по допирателна към корпуса, така че целият кораб се въртеше като пумпал около надлъжната си ос. Отначало въртенето беше бавно, но с всяка секунда се ускоряваше. Калдер го предизвика неволно — с това, че много рязко увеличи преди това ускорението.
— Нека свидетелят обясни подробно на Трибунала защо по негово мнение Калдер е увеличил ускорението?
— Уважаеми Трибунал, обвинението протестира. Свидетелят е пристрастен и несъмнено ще отговори, както вече каза, че Калдер е искал да принуди командира да мълчи.
— Съвсем не искам да кажа това. Калдер не беше длъжен да увеличи ускорението с такъв скок, можеше да го направи постепенно, но щом искаше да влезе в Касини, голямата тяга беше необходима. Намирахме се в пространство, където е много трудно да се маневрира — това е типична сфера на неразрешими математически проблеми от движението на много тела. Въздействието на самия Сатурн, масата на неговите пръстени, най-близките спътници — всичко заедно създава поле на привличане, в което е невъзможно едновременно да се отчете целостта на пертурбацията. Освен това имахме и страничния момент на сондата. При това положение ние се движехме по траектория, резултат от въздействието на много сили: и собствената тяга на кораба, и привличането на разхвърляните в пространството маси. Ето затова, колкото по-силна беше тягата ни, толкова по-слабо ставаше влиянието на смущаващите фактори, защото тяхната величина беше постоянна, докато величината на нашата скорост растеше. Увеличавайки бързината, Калдер правеше нашата траектория по-нечувствителна към външните смущаващи фактори. Убеден съм, че преминаването щеше да му се удаде, ако не беше това странично въртене, което внезапно се появи.
— Свидетелят смята, че преминаването през пролуката с кораб в пълна изправност е било възможно?
— Разбира се, г-н съдия. Тази маневра е възможна, макар да е забранена от всички учебници по космолоция. Пролуката практически е широка три и половина хиляди километра; бреговете й са пълни с едър леден и метеоритен прах, който наистина е визуално незабележим, но е в състояние да подпали всеки кораб на хиперболична. Горе-долу чистото пространство, през което може да се мине, е широко някакви си пет- шестстотин километра. При малки скорости влизането в такъв коридор не е трудно, но при по-големи се появява гравитационен дрейф; затова Калдер отначало прицели добре носа в пролуката, а после даде голяма тяга. Ако сондата не беше мръднала, всичко щеше да мине гладко. Поне така ми се струва. Разбира се, имаше известен риск — горе-долу едно на трийсет, че ще налетим на някакво самотно парче. Но междувременно получихме тези надлъжни обороти. Калдер се опита да ги погаси, но не успя. Бореше се великолепно. Това трябва да му призная.
— Калдер не можа ли да ликвидира завъртането на кораба? Знае ли свидетелят защо не е могъл?
— Още преди, наблюдавайки го по време на дежурство, аз се уверих, че е феноменален изчислител. Имаше пълно доверие в способността си да прави мълниеносни изчисления без помощта на калкулатор. На хиперболична, при нашето положение, трябваше да се промъкнем като през иглено ухо. Индикаторите на тягата бяха безполезни — те показваха само тягата на „Голиат“, но не можеха да покажат величината на тягата на сондата. Калдер гледаше само гравитометрите и водеше само според тях. Това беше истинско математическо надбягване между него и условията на полета, които се променяха с нарастваща скорост. За способностите на Калдер може да се съди по това, че докато аз прочета цифрите на индикаторите, той правеше наум изчисления, съставяйки диференциални уравнения от четвърта степен. Макар да смятах предишното поведение на Калдер за възмутително, защото бях сигурен, че чу заповедта на командира и умишлено я пренебрегна, трябва да призная, че му се възхищавах.
— Свидетелят не отговори на въпроса на Трибунала.
— Тъкмо пристъпвах към отговора, г-н съдия. Изчисленията на Калдер, дори ако ги правеше за част от секундата, можеха да бъдат само приблизителни. Не бяха идеално точни, защото не можеха да бъдат такива, дори ако на негово място беше най-бързата в света електронноизчислителна машина. Диапазонът на грешките, който не можеше да отчете, непрекъснато нарастваше — и ние продължавахме да се въртим. По едно време ми се стори, че въпреки всичко Калдер ще се справи, но той разбра пръв, че е загубил играта, и изключи цялата тяга. Попаднахме в нулева безтегловност.
— Защо е изключил тягата?
— Той искаше да мине през пролуката почти по права, но не успя да ликвидира надлъжните обороти. „Голиат“ се въртеше като пумпал и затова се държеше като пумпал: съпротивяваше се на тяговата сила, която се стремеше да го поддържа по надлъжната ос. Попаднахме в прецесия — колкото по-голяма беше скоростта, толкова по-силно се клатеше кърмата. В резултат на това се движехме по силно разтеглен свредел, корабът залиташе ту на едната, ту на другата страна, а всяко завъртане по спиралата имаше поне стотина километра в диаметър. С такава траектория щяхме като нищо да улучим края на пръстена, а не средата на пролуката. Срещу това Калдер не можеше да направи вече нищо. Беше попаднал в дупка.
— Какво означава това?
— Така обикновено наричаме необратимите ситуации, в които е лесно да се попадне, но от които няма изход, уважаеми Трибунал. По-нататъшният ни полет вече беше съвсем непредсказуем. Когато Калдер изключи двигателите, аз помислих, че просто разчита на късмета ни. Цифрите продължаваха да мигат в екраните на индикаторите, но вече нямаше какво да изчисляваме. Пръстените блестяха ослепително, не можехме да ги погледнем — нали се състоят от ледени парчета! Въртяха се пред нас като виенско колело заедно с пролуката, която приличаше на черна пукнатина. В такива моменти времето се удължава невероятно. Колкото пъти погледнах стрелките на секундомера, все ми се струваше, че стоят на едно място. Калдер започна да разкопчава катарамите много стремително. Започнах да правя същото, защото се сетих, че иска да скъса главния предпазител на претоварването, който е на пулта, но с колан не може да бъде достигнат. Ако разполагаше с пълна мощност, той би могъл да удържи кораба и да се измъкне в пространството, като развие тези сто „же“. Ние щяхме да гръмнем като балони, но той щеше да спаси кораба… пък и себе си. Въобще трябваше по-рано да се сетя, че той не е човек, защото никой човек не може да прави такива изчисления, както той… но го осъзнах едва в този момент. Исках да го спра, преди да дойде до пулта, но той ме изпревари. Та той трябваше да бъде по-бърз. „Не се откопчавай!“ — ми извика командирът. А на Калдер: „Не пипай предпазителя!“ Калдер не му обърна внимание, той беше вече станал. „Пълен напред!“ — изкрещя командирът — и аз го послушах. Нали бях при втория пулт за управление. Не ударих веднага с цялата мощност, дадох пет „же“, не исках да убивам Калдер — исках само да го отхвърля от предпазителите, но той се задържа на крака. Това беше ужасна гледка: нито един човек не може да устои на пет „же“! Той устоя, само се хвана за пулта, кожата от ръцете му се смъкна, но той се държеше, защото под кожата имаше стомана. Тогава аз изведнъж дадох максимума. На четиринайсет „же“ той се откъсна, полетя назад в кабината с ужасен трясък, сякаш беше метална топка, прелетя между нашите кресла и се тресна в стената така, че я разтърси, преградата се пръсна на парчета, а той издаде някакъв вик, ужасен, на нищо не приличен, чувах зад гърба си как се търкаля, как събаря преградите, как разрушава всичко, за което се хване, но вече не обръщах внимание, защото пролуката се отвори пред нас: втурнахме се в нея като побъркани, с разлюляна кърма, намалих на четири „же“, останалото беше чиста случайност. Командирът ми викна да стрелям; тогава започнах да изстрелвам един след друг противометеоритните екрани, за да смета пред носа по-дребните парчета, ако се появят, и макар да не струваха много, по-добре такава защита, отколкото никаква. Касини беше като огромна черна паст, виждах огън пред носа, далече, защитните екрани се разтваряха и веднага изгаряха от удара с ледените частици, огромни сребърни облаци изникваха и се пръскаха за части от секундата, бяха невероятно красиви, корабът се разтресе леко, датчиците по десния борд подскочиха, това беше термически удар, закачихме нещо, не зная какво, и вече бяхме от другата страна…
— Командор Пиркс?
— Да, аз съм. Искали сте да се срещнем?
— Именно. Благодаря ви, че дойдохте. Моля седнете…
