международното законодателство на ООН. От своя страна пък президентът, съобразявайки се с приближаващия край на мандата си, няма да рискува да прокара в Конгреса законите, към които се домогва едрият интелектронен капитал — ще се страхува от бурната реакция на профсъюзите. Ето защо — преминавам най-накрая към нашата работа — няколко фирми, предвиждайки възможните възражения на световната преса, работническото и профсъюзното движение и така нататък, решиха да ни предоставят група полупрототипи, за да изследваме тяхната годност за обслужване на извънземни кораби.
— Извинете, това „да ни предоставят“ какво означава? На кого? На ООН? Малко странно изглежда.
— Е, не пряко на ООН. На нас — това значи на ЮНЕСКО. Като институция, която се занимава с въпросите на науката, културата, просветата…
— Извинете ме, но аз пак нищо не разбирам. Какво общо имат тези автомати с просветата или науката?
— Но нали нашествието на тези — как ги нарекохте?… — тези псевдохора, произвеждани на конвейер, ще се окаже във всяко отношение най-съществено именно за общочовешката култура. Въпросът не е само в икономическите последици, в опасността от безработица и така нататък, но и в психологическото, социалното, културното въздействие; все пак, за да изясня нещата докрая, ще призная, че приехме това предложение без ентусиазъм. Дирекцията отначало дори възнамеряваше да го отхвърли. Тогава фирмите изтъкнаха допълнителни доводи: командата от нелинейници дава несравнимо по-големи гаранции за безопасност от човешкия екипаж. Имат по-бързи реакции, практически не се изморяват и нямат нужда от сън, не боледуват, притежават колосални скрити резерви, което им позволява да функционират дори при сериозна повреда, а понеже не се нуждаят нито от кислород, нито от храна, могат да изпълняват своите задачи даже при разхерметизиран или прегрят кораб и така нататък. А това, сам разбирате, са сериозни аргументи — те изтъкват на преден план не печалбата на някакви си частни фирми, а безопасността на корабите и товарите. В такъв случай кой знае дали и ООН няма да се реши, поне частично, на своите изследователски кораби…
— Разбирам. Но това е крайно опасен прецедент. Сигурно си давате сметка?
— Защо опасен?
— Защото почти същото може да се каже и за другите функции и професии. Някой ден могат да уволнят и вас, и в това кресло да седне робот.
Смехът на директора не беше съвсем безгрижен. Впрочем веднага стана сериозен.
— Все пак… драги ми командоре, ние се отклоняваме от темата. Какво според вас би могло да се направи при създадената ситуация? ЮНЕСКО би могла да отхвърли предложението на тези господа, но това не променя нещата. Ако техните автомати са наистина толкова добри, то КОСНАВ ще ги вземе, все едно дали по-рано, или по-късно, а след тях ще тръгнат другите.
— А какво ще се промени, ако ЮНЕСКО поеме ролята на технически контрольор на тези фирми?
— Но, моля ви се… не става въпрос за технически контрол. Ние искахме… сега май трябва да кажа всичко… искахме да ви предложим рейс с такъв екипаж. Вие ще бъдете командир. В продължение на две-три седмици ще се ориентирате колко струват. Още повече, подчертавам, това са различни модели. Ще ви помолим след връщането да ни представите компетентно, всестранно заключение, разбито на значително количество пунктове; въпросът е не само в професионалните аспекти, но и в психологическите: до каква степен тези автомати се приспособяват към човека, доколко съответствуват на неговите представи, дали възниква чувство за тяхното превъзходство, или обратно — за психическата им непълноценност… Съответните ни отдели ще ви снабдят с материали и формуляри, подготвени от видни учени, психолози…
— И това именно е моята задача?
— Да. Можете да не отговаряте в този момент. Доколкото ми е известно, временно не летите?
— Имам шестседмична отпуска.
— Тогава, да кажем… може би ще решите това за два дни?
— Още два въпроса. Какви последици ще има моето заключение?
— Ще бъде решаващо!
— За кого?
— За нас, естествено, за ЮНЕСКО. Аз съм убеден, че ако се стигне до интернационализиране на космонавтиката, вашето заключение ще даде важен материал за тези законодателни комисии на ООН, които…
— Много се извинявам. Това е песен на бъдещето, както вие се изразихте. Значи за ЮНЕСКО, казвате? Но ЮНЕСКО не е никаква фирма, никакво предприятие — нито пък, надявам се, смята да става рекламно бюро на някакви фирми?
— Нищо подобно, разбира се! Ще публикуваме в световната преса това, което ни представите. Резултатите, ако бъдат отрицателни, сигурно ще задържат преговорите между КОСНАВ и тези фирми. По този начин ще окажем…
— Още веднъж се извинявам. Ами ако резултатите бъдат положителни, няма да задържим и няма да окажем?
Директорът хлъцна, закашля се, накрая се усмихна.
— Пред вас, командоре, не зная защо, аз се чувствувам почти виновен. Сякаш имам нечиста съвест… Да не би ЮНЕСКО да е изработила тези нелинейни роботи? Да не би това положение да е резултат на нашия труд? Стараем се да постъпваме обективно, в интерес на всички…
— Не ми харесва това.
— Командоре, можете да откажете. Но помислете, ако всички постъпим така, това би бил пилатовски жест. Най-лесното е да си умием ръцете. Не сме всемирно правителство и не можем да забраним никому производството на такива или онакива машини. Това е работа на отделните правителства — и да ви кажа ли, те се опитваха, знам, че имаше такива опити, като проект, но нищо не излезе! И църквата нищо не постигна, а вие знаете нейното абсолютно негативно становище по този въпрос.
— Да. С една дума, това на никого не се харесва и всички наблюдават как се извършва.
— Защото няма юридически основания за противодействие.
— А последиците? На тези фирми, да, на същите, ще се разклати почвата под краката, когато доведат до такава безработица, че…
— Този път аз трябва да ви прекъсна. Това, което казвате, е вярно. От него всички се боим. И все пак сме безсилни. Но не съвсем. Можем да проведем поне този експеримент. Вие сте зле настроен? Много добре! Именно затова сте най-подходящ! Ако въобще съществуват някакви контрааргументи, вие ще ги изложите по най-убедителния начин!
— Ще помисля — каза Пиркс и стана.
— Преди малко споменахте за още някакъв въпрос…
— Вече ми отговорихте. Исках да зная защо изборът е паднал върху мен.
— Значи ще ни отговорите? Моля да телефонирате в течение на два дни. Съгласен?
— Съгласен — каза Пиркс, кимна и излезе.
Секретарката, платинена блондинка, стана от бюрото, когато влезе Пиркс.
— Добър ден, аз…
— Добър ден. Зная всичко. Аз ще ви заведа.
— Тук ли са?
— Да, чакат ви.
Поведе го през дълъг, пуст коридор; токчетата й потракваха като кокили. Студеният каменен звук отекваше в огромния коридор, облицован с изкуствен гранит. Минаваха край тъмни врати с алуминиеви цифри и табели. Секретарката нервничеше. Няколко пъти погледна Пиркс изкосо — не кокетливо, а изплашено. Когато Пиркс го забеляза, малко му дожаля, веднага усети, че всичко това е съвсем побъркана история, и почти неочаквано за себе си попита:
— Видяхте ли ги?
— Да. За момент. Когато минаха.
