— И какви са?
— Не сте ли ги виждали?
Почти се зарадва. Сякаш онези, които ги знаеха, попадаха веднага в някаква чужда, може би дори враждебна конспирация, на която в никакъв случай не трябва да имаме доверие.
— Шестима са. Един говори с мен. Съвсем не прилича, казвам ви! Съвсем! Ако го бях срещнала на улицата, никога нямаше да се сетя. Но когато се вгледах отблизо, има нещо такова в очите — и тук… — тя докосна устните си.
— А останалите?
— Дори не влязоха в стаята, стояха в коридора…
Асансьорът тръгна, понесе се нагоре, златистите зърна на светлините, обозначаващи етажите, усърдно се разсипваха по стената; момичето стоеше срещу него — можеше да оцени по достойнство резултатите от усилията, които са били нужни, за да се лиши с помощта на червило, туш и грим от последните следи на собствена индивидуалност, за да стане временно двойник на Инда Ле или как там се наричаше разчорлената по нов начин звезда на сезона. Когато клепачите й затрепериха, Пиркс се изплаши за целостта на изкуствените мигли.
— Роботи… — каза тя с гръден шепот и потръпна сякаш от докосване на змия.
В стаята на десетия етаж стояха шестима мъже. Когато Пиркс влезе, един от тях, закрит от разперените страници на „Хералд Трибюн“, сгъна вестника, стана и се насочи към него с широка усмивка. Тогава станаха и останалите.
Бяха горе-долу с еднакъв ръст и напомняха летци-изпитатели, преоблечени в граждански дрехи: плещести, облечени в еднакви бежови костюми, бели ризи и цветни връзки-пеперуди. Двама бяха блондини, един яркочервенокос, останалите — тъмнокоси, но всички имаха светли очи. Толкова успя да забележи, докато този, който се приближи, му раздруса силно ръката и каза:
— Аз съм Мак Гир, как се чувствувате? Имах удоволствието да пътувам веднъж на кораб, който командувахте, на „Полукс“. Но вие сигурно не ме помните…
— Не — каза Пиркс.
Мак Гир се обърна към мъжете, които стояха неподвижно около кръглата масичка със списания.
— Момчета, ето вашия началник, командора мистър Пиркс. А това е вашата команда, командоре: първи пилот Джон Калдер, втори пилот Хари Браун, атомен инженер Енди Томпсън, радист-електроник Джон Бъртън, а също и невролог, кибернетик и лекар в едно лице — Томас Бърнс.
Пиркс им подаде последователно ръка, после всички седнаха, придвижвайки към масата металните столове, които се огъваха под тежестта на телата им. Няколко секунди продължи тишината, която Мак Гир наруши с кресливия си баритон:
— Най-напред бих искал да ви благодаря от името на дирекциите на „Кибертроникс“, „Интелтрон“ и „Нортроникс“, че проявихте такова доверие към нашите усилия, приемайки офертата на ЮНЕСКО. За да изключим възможността от каквото и да е недоразумение, трябва веднага да поясня, че някои от тук присъствуващите са се появили на този свят от майка и баща, а други — не. Всеки от тях знае за своя произход, но не знае нищо за произхода на останалите. Обръщам се към вас с молба да не разпитвате по този въпрос. Във всяко друго отношение имате пълна свобода. Не се съмнявам, че ще изпълняват добре вашите заповеди и ще проявяват инициатива и искреност в служебните и извънслужебните контакти. Обаче са така инструктирани, че на въпроса „Какъв си“ всеки ще отговори едно и също: „Напълно обикновен човек“. Казвам ви го направо: то няма да бъде лъжа, а необходимост, продиктувана от нашите общи интереси…
— Значи не мога да ги питам за това?
— Можете. Разбира се, че можете, но ще имате неприятното чувство, че някои не говорят истината, така че не е ли по-добре да се откажете? Винаги ще ви кажат същото — че са обикновени мъже, но това не във всички случаи ще бъде вярно.
— А във вашия случай? — запита Пиркс.
След миг всички се засмяха. Най-гръмко се смееше самият Мак Гир.
— О! Шегобиец сте вие! А аз, аз съм само малко зъбчато колелце в машината на „Нортроникс“…
Пиркс, който дори не се усмихна, почака да настъпи тишина.
— А не ви ли се струва, че искате да ме подхлъзнете? — запита тогава.
— Извинете! Какво имате предвид? Нищо подобно! Условията предвиждаха „нов тип команда“. Там нямаше нито дума, дали тя ще бъде еднородна — нали? Искахме просто да изключим възможността от известно… хм… чисто психологическо, ирационално предубеждение — отрицателно, разбира се. Това е ясно! Нали така? По време на рейса и след него въз основа на неговото протичане вие ще представите своето мнение за качествата на всеки член от командата. Ще им дадете всестранна оценка, на която много държим. Ние само се постарахме да ви създадем условия, в които ще можете да действувате с най-голяма, безпристрастна обективност!
— Човечеството да ви се отплаща — каза Пиркс. — И все пак смятам, че ме подхлъзнахте. Само че нямам намерение да се отказвам.
— Браво!
— И бих искал още сега да си поговоря малко с моите… — поколеба се за миг — хора…
— Искате да се запознаете с тяхната квалификация? Впрочем не ви ограничавам! Първият изстрел е ваш! Моля.
Мак Гир измъкна от горния джоб на сакото пура и като обряза края й, взе да я пали, а в това време пет чифта спокойни очи внимателно се спряха на лицето на Пиркс. Двамата блондини — те се оказаха пилоти — доста си приличаха. Калдер обаче приличаше повече на скандинавец, а къдравата му коса беше като избеляла на слънцето. Браун беше съвсем златокос, дори напомняше херувим от моден журнал, но този излишък от красота компенсираха издадената долна челюст и безцветните тънки устни, постоянно изкривени сякаш в насмешлива гримаса. От левия им ъгъл косо през бузата минаваше бял белег. На него именно се спря погледът на Пиркс.
— Отлично — каза той, сякаш с порядъчно закъснение отговаряйки на Мак Гир и със същия тон, уж между другото, запита мъжа с белега:
— Вие вярвате ли в бога?
Устните на Браун трепнаха, сякаш удържаха усмивка или гримаса — той не отговори веднага. Изглеждаше като току-що и при това набързо обръснат: при ухото бяха останали няколко косъмчета, по бузите се виждаха следи от неразмазан крем.
— Това… не влиза в моите задължения — отговори той с нисък, приятен глас.
Мак Гир, който тъкмо дърпаше от пурата, замря, неприятно изненадан от въпроса на Пиркс, и като премигна, рязко издуха дима, сякаш искаше да каже: „Хак ти е! Намери ли си майстора!“
— Браун — продължи със същия флегматичен тон Пиркс, — не отговорихте на въпроса ми.
— Извинете, командоре. Аз отговорих, че това не спада към моите задължения.
— Като ваш командир, аз решавам кое спада към вашите задължения — парира Пиркс.
Лицето на Мак Гир изразяваше изумление. Останалите стояха неподвижно и с явно внимание слушаха този диалог — съвсем като образцови ученици.
— Ако това е заповед — отговори Браун с мек, отчетливо модулиран баритон, — то мога само да кажа, че с този проблем не съм се занимавал специално.
— Тогава моля да го обмислите до утре. От това ще зависи вашето присъствие на борда.
— Слушам, командоре.
Пиркс се обърна към първия пилот, погледите им се срещнаха: очите на Калдер бяха почти безцветни, в тях се отразяваха огромните прозорци на стаята.
— Вие сте пилот?
— Да.
— С какъв стаж?
— Завършен курс на двоен пилотаж и двеста и деветдесет самостоятелни часа в пространството на малък тонаж, десет самостоятелни кацания, от тях четири на Луната, две на Марс и на Венера.
Пиркс сякаш не обърна особено внимание на отговора.
— Бъртън — обърна се към следващия, — вие сте електроник?
