— Да.
— Колко рентгена можете да понесете за един час?
Устните на Бъртън трепнаха. Това дори не беше усмивка. Веднага я скри.
— Мисля, че около четиристотин — каза той. — Най-много. Но след това би трябвало да се лекувам.
— Не повече от четиристотин?
— Не зная, вероятно не.
— Откъде сте?
— От Аризона.
— Боледували ли сте?
— Не. Във всеки случай нищо сериозно.
— Добро зрение ли имате?
— Добро.
Всъщност не слушаше какво говорят. По-скоро обръщаше внимание на гласа, на неговите модулации, тембър, движението на лицето и устните и от време на време го обхващаше ирационалната надежда, че всичко е само голяма и глупава шега, издевателство, че с него се забавляват, че искат да подиграят неговата наивна вяра във всемогъществото на техниката. Или може би да го накажат за това, че не вярва в нея? Та това бяха съвсем обикновени хора; върви, че вярвай на секретарката — ето какво значи предубеждение! Тя и Мак Гир беше взела за един от тях…
Досега разговорът беше празен — ако не смятаме това не особено мъдро хрумване за господа. Сигурно не беше умно, даже безвкусно и примитивно, това Пиркс отлично чувствуваше, смяташе се за ограничен тъпак, затова се съгласи… Онези го гледаха, както и по-рано, но му се стори, че червенокосият, Томсън и двамата пилоти направиха прекалено равнодушни физиономии, сякаш не искаха да покажат, че напълно са прозрели неговата примитивна душа на рутинер, съвършено изваден от привичното и затова безопасно равновесие. Искаше да пита още — защо мълчанието, което се затегна, се обръщаше срещу него, ставаше свидетелство за неговата безпомощност — но просто не можеше да измисли нищо; и вече не благоразумието, а отчаянието му подсказваше, че трябва да направи нещо чудато, полупобъркано, но знаеше много добре, че няма да направи нищо такова. Чувствуваше, че става смешен, трябваше да се откаже от тази среща; погледна Мак Гир.
— Кога мога да се кача на кораба?
— О, всеки момент, дори днес.
— Как ще стане със санитарния контрол?
— За това не се безпокойте. Всичко е вече уредено.
Инженерът му отговаряше почти снизходително — така поне му се стори.
„Не умея добре да губя“ — помисли Пиркс. А високо рече:
— Това е всичко. Освен Браун всички можете да се смятате за членове на командата. Браун ще бъде любезен да ми отговори утре на въпроса, който му зададох. Мак Гир, у вас ли са книжата, които трябва да подпиша?
— Да, но не тук. В дирекцията. Да отидем там.
— Добре.
Пиркс стана. След него станаха и останалите. — Довиждане — кимна им с глава и излезе пръв. Инженерът го догони при асансьора.
— Вие не ни оценявате достатъчно, командоре…
Вече напълно си поправи настроението.
— Как да го разбирам?
Асансьорът тръгна. Инженерът внимателно поднесе пурата до устните си, за да не изтърси сивото стълбче пепел.
— Не е толкова лесно да се отличат нашите момчета от… обикновените.
Пиркс сви рамене.
— Ако са от същия материал, от който съм и аз — каза той, — те са хора, а дали са се появили чрез някакво изкуствено оплождане в епруветка, или чрез по-обикновен начин — това никак не ме интересува.
— О, не, не са от същия материал!
— А от какъв?
— Моля за извинение, това е производствена тайна.
— А вие какъв сте?
Асансьорът спря. Инженерът отвори вратата, но Пиркс не мръдна от мястото си, чакайки отговор.
— Интересувате се дали съм проектант? Не. Работя в отдела за търговски връзки.
— А достатъчно компетентен ли сте да ми отговорите на няколко въпроса?
— Разбира се, но може би не тук?
Същата секретарка ги заведе в голяма зала за конференции.
До дългата маса стояха два реда фотьойли в идеални редици. Седнаха открая, там, където лежеше отворена папка с договорите.
— Слушам ви — каза Мак Гир. Пепелта му падна на панталона, издуха я. Пиркс забеляза, че очите му са кръвясали, а зъбите прекалено правилни. „Изкуствени — помисли си. — Прави се на по-млад, отколкото е.“
— Кажете ми дали онези, които… не са хора, се държат като хората? Ядат? Пият?
— Да.
— Защо?
— За да има пълна илюзия. За околните, естествено.
— Значи после трябва от всичко това да се… отърват?
— Е, да.
— А кръв?
— Моля?
— Имат ли кръв? Сърце? Тече ли им кръв, когато се наранят?
— Да, имат… имитация на кръв и сърце — каза Мак Гир, търсейки думите с очевидна предпазливост.
— Какво означава това?
— Че само добър лекар-специалист след всестранно изследване ще разбере…
— А аз — не?
— Не. Очевидно ако изключим прилагането на специална апаратура.
— Рентген?
— Съобразителен сте! Но на борда нямате нищо подобно.
— Чувствува се непрофесионалният подход — спокойно каза Пиркс. — От реактора мога да получа толкова изотопи, колкото искам, а на борда имам и апарати за дефектоскопия; рентгенът съвсем не ми е нужен.
— Не възразяваме срещу тази апаратура, стига да обещаете да не я използувате за други цели.
— А ако не се съглася?
Мак Гир въздъхна и като смачка пурата в пепелника така, сякаш изведнъж я беше намразил, каза:
— Командоре… Вие с всички сили се стараете да ни затруднявате!
— Това е истина! — сърдечно призна Пиркс. — Значи им тече кръв?
— Да.
— И това е кръв? Дори под микроскоп?
— Да, това е кръв.
— И как го направихте?
— Импониращо, нали? — Мак Гир широко се усмихна. — Мога да ви кажа само в общи черти: принцип на сюнгера. Специална подкожна гъба.
— Това е човешка кръв?
— Да.
