случай — 90% са „не“, може би даже 99,99%, но има една стотна шанс за „да“.
— Че има?
— Да.
— Добре. Можете да се явите с останалите. Довиждане.
— Довиждане — отговори мекият баритон и слушалката звънна при поставянето. Без да знае защо, Пиркс си спомни този разговор, когато пътуваше към ракетодрома. Някой вече беше уредил всички формалности в диспечерната — може ЮНЕСКО, а може фирмите, които му бяха „произвели“ командата. Във всеки случай нямаше нито нормалния санитарен контрол, нито някой проверяваше документите на неговите „хора“ — стартът бе определен за два и четиридесет и пет, тоест в такова време, когато движението е минимално. Трите големи спътника-предаватели вече се намираха в люковете. „Голиат“ беше кораб със среден тонаж (шест хиляди тона маса в покой) и висока автоматизация на обслужването: беше слязъл от стапела едва-преди две години; имаше великолепен, съвършено лишен от термични колебания реактор на бързи неутрони, който заемаше някакви си десет кубически метра, което е нищо, а имаше номинална мощност четирийсет и пет милиона конски сили и седемдесет милиона максимум — за кратковременни ускорения.
Пиркс не знаеше какво е станало с неговите „хора“ в Париж — в хотел ли са живели, или някаква фирма им бе наела квартири (дори му хрумна гротескната, зловеща мисъл, че може би през тези два дни инженер Мак Гир някак си ги е „изключил“ и подредил в сандъци); не знаеше дори как са се добрали до ракетодрома.
Те го чакаха в отделна стая на диспечерната, всички имаха куфари, някакви вързопи и малки несесери с люлеещи се на дръжките именни табелки. Когато ги видя, през главата на Пиркс минаха всякакви идиотски остроумия — че там сигурно имат френски ключове, тоалетни масльонки и други подобни. Но никак не му беше до смях, когато, поздравявайки се с тях, представи пълномощията и документите, необходими за потвърждаване на стартовата готовност; след това — два часа преди определеното време — излязоха на плочата, осветена от един прожектор, и в колона се отправиха към снежнобелия „Голиат“. Той напомняше огромно, току-що разопаковано кюлче захар.
Стартът не беше проблем. „Голиат“ можеше да стартира почти без всякаква помощ — трябваше само да се настроят програмите на всички автоматични и полуавтоматични устройства. Не мина и половин час, а те бяха оставили зад себе си нощното полукълбо на Земята с фосфоресциращия обрив на градовете; тогава Пиркс не издържа и погледна; великолепно е това зрелище — когато слънцето на разсъмване прочесва с лъчите си атмосферата, и макар да беше наблюдавал не един път този огромен сърп на пламтящата дъга — никак не му омръзваше. След няколко минути минаха край последния навигационен спътник, промъквайки се през гъстото свистене и писък на сигналите, с които бяха претъпкани работещите информационни машини („електронна бюрокрация на космоса“, както Пиркс ги наричаше), и излязоха над еклиптиката. Тогава Пиркс нареди на първия пилот да остане при пулта за управление и отиде в каютата си. Не минаха и десет минути, когато на вратата се почука.
— Моля!
Влезе Браун. Той старателно затвори вратата, приближи до Пиркс, който седеше на койката, и каза сподавено:
— Бих искал да поговоря с вас.
— Моля. Седнете.
Браун се отпусна на креслото, но изглежда разстоянието, което ги делеше, му се стори прекалено голямо, затова го придърпа по-близо, известно време мълча с наведена глава, след това изведнъж погледна в очите командира и каза:
— Искам нещо да ви съобщя. Но трябва да ви помоля за дискретност. Обещайте, че няма да го кажете никому.
Пиркс вдигна вежди.
— Тайна?
Помисли няколко секунди.
— Обещавам, няма да го кажа никому — каза най-накрая. — Слушам ви.
— Аз съм човек — каза Браун и млъкна, загледан в Пиркс, сякаш искаше да провери ефекта на тези думи. Но Пиркс, с полузатворени очи, облегнал глава на стената, облицована с бял пенопласт, не се помръдна.
— Казвам това, защото искам да ви помогна — отново заговори онзи, сякаш произнасяше предварително обмислена реч. — Когато предложих услугите си, не знаех всичко. Сигурно такива като мен е имало много — но ни приемаха поотделно, за да не се запознаем и даже да не се видим. Какво именно ми предстои, аз научих едва тогава, когато бях окончателно избран, след всички полети, опити и тестове. Тогава трябваше да обещая, че нищо няма да издам. Имам си момиче, искаме да се оженим, но се появиха финансови затруднения, а тази работа ме устройваше великолепно, защото ми дадоха веднага осем хиляди, а още толкова трябва да получа след връщането от този рейс независимо от резултата. Разказвам ви всичко, както беше, защото искам да знаете, че съм чист. Искрено казано, отначало не си давах сметка какъв е залогът в тази игра. Чудат експеримент и толкоз — така си мислех отначало. Но после всичко това започна да не ми харесва. В края на краищата трябва да има някаква елементарна общочовешка солидарност. Нима трябва да мълча въпреки човешките интереси? Реших, че нямам право. Не мислите ли така?
Пиркс мълчеше, затова след малко онзи подхвана, но като че ли малко по-неуверено:
— От тази четворка не познавам никого. През цялото време ни държаха поотделно. Всеки имаше отделна стая, отделна баня, отделна гимнастическа зала, дори по време на хранене не се виждахме, едва преди заминаването за Европа ядохме заедно в продължение на три дни. Затова не мога да ви кажа кой от тях е човек и кой не. Не зная нищо определено. Обаче подозирам…
— Момент — прекъсна го Пиркс. — А защо на въпроса ми за бога вие отговорихте, че заниманието с този проблем „не влиза във вашите задължения“?
Браун се намести на креслото, протегна крака си и като гледаше носа на обувката, с която рисуваше по пода, тихо отговори:
— Защото аз още тогава бях решил да ви кажа всичко и — знаете как става: крадецът най-силно вика… Страхувах се да не би Мак Гир да се досети за моето решение. Затова, когато ме попитахте, аз отговорих по такъв начин, за да му се стори, че най-строго ще пазя тайната и в никакъв случай няма да ви помогна да отгатнете какъв съм в действителност.
— Значи нарочно ми отговорихте така заради присъствието на Мак Гир?
— Да.
— А вярвате ли в бога?
— Вярвам.
— И мислехте, че роботът не може да вярва?
— Точно така.
— И че ако ми кажете „вярвам“, щеше да бъде по-лесно да се отгатне кой сте?
— Да. Именно така беше.
— Но защо роботът да не може да вярва в бога — каза Пиркс след миг небрежно, сякаш мимоходом, така че онзи пак се ококори.
— Какво казахте?
— Смятате ли, че това е невъзможно?
— Никога не би ми хрумнало…
— Добре. Достатъчно — това поне в този момент е без значение. Но вие споменахте за някакви подозрения…
— Да. Струва ми се, че този, черният — Бърнс, — не е човек.
— Защо ви се струва така?
— Това са дреболии, почти неуловими, но, взети заедно, дават нещо. Първо — когато стои или седи, изобщо не помръдва. Също като статуя. А нали знаете, че никой човек не може дълго да издържи в една и съща поза. Ще му стане неудобно, кракът му ще изтръпне — и той неволно ще пристъпи, ще мръдне, ще си пипне лицето, а той направо застива.
