— Винаги ли?
— Не. Именно не винаги и това ми се стори особено подозрително.
— Защо?
— Мисля си, че той прави тези дребни, уж неволни движения, когато мисли специално за тях, а когато забрави — сякаш замръзва. А при нас е тъкмо обратното; ние именно трябва да се напрегнем, за да запазим за известно време неподвижност.
— В това има нещо вярно. И какво още?
— Той яде всичко.
— Как така „всичко“?
— Каквото и да дадат. Все му е едно. Това забелязах вече много пъти — и по време на пътуването, когато летяхме над Атлантическия, и още в Щатите, и в ресторанта на летището — съвсем равнодушно яде всичко, което му поднасят, докато всеки човек има някакви предпочитания, пък и нещо не обича…
— Това не е доказателство.
— О, не, разбира се, че не. Но заедно с останалото все пак… И освен това още нещо.
— Е?
— Той не пише писма. В това не съм стопроцентово уверен, но сам видях например как Бъртън в хотела пусна писмо в кутията.
— А разрешават ли ви да пишете писма?
— Не.
— Както виждам, строго спазвате условията на договора — промърмори Пиркс. Той се изправи на леглото и като приближи лице към лицето на Браун, запита, без да бърза.
— Защо нарушихте дадената дума?
— Как? Какво казахте?! Командоре!
— Нали дадохте дума, че ще запазите в тайна своята същност.
— А! Да. Дадох. Смятам обаче, че има ситуации, в които човек не само има това право, но даже е задължен да го направи.
— Например?
— Сега именно е такава ситуация. Взели са металически кукли, облепили са ги с пластмаса, изчервили, размесили с хората, като фалшиви карти, и искат от това да направят бизнес. Мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил като мене — а нима още никой не се е обърнал към вас?
— Не. Вие сте първият. Нали току-що стартирахме… — каза Пиркс и макар да го рече съвсем равнодушно, думите му не бяха лишени от ирония; но Браун, дори и да забеляза това, с нищо не се издаде.
— Ще се постарая и в бъдеще да ви помагам през целия рейс. И от своя страна ще направя всичко, което сметнете за необходимо…
— Защо?
Браун примига с куклените си ресници.
— Как така — защо? За да ви бъде по-лесно да отличите хората от нехората…
— Браун, все пак взехте тези осем хиляди долара, нали?
— Да. И какво от това? Бях нает като пилот. А аз съм пилот. При това не съвсем лош.
— След връщането ще вземете и останалите осем хиляди, за две-три седмици. За такъв полет никой не дава никому шестнайсет хиляди долара: нито на пилот от първи космически клас, нито на лоцман, нито на навигатор. Никому. Значи сте получили тези пари за мълчанието. Не само по отношение на мен: по отношение на всички — и на конкурентните фирми, ако искате. Искали са да ви опазят от всички съблазни.
Онзи го гледаше с изумление на красивото си лице.
— Значи вие ме упреквате за това, че сам дойдох и казах?…
— Не. В нищо не ви упреквам. Постъпили сте така, както сте смятали за необходимо. Какъв е вашият КИ?
— Коефициент за интелигентност? Сто и двадесет.
— Това е достатъчно, за да се ориентирате в някои основни положения. Е, кажете ми, каква полза мога да имам от това, че споделихте своите подозрения за Бърнс?
Младият пилот стана.
— Командоре, моля за извинение. Ако е така — станало е недоразумение. Исках по-добре… Но щом считате, че аз… с други думи, моля да забравите за това… но помнете, че…
Той не довърши, забелязвайки усмивката на Пиркс.
— Я сядайте. Седнете де! Хайде!
Браун седна.
— Какво недоизказахте? Какво да помня? Това, че обещах да не кажа на никого за този разговор? Нали? Е, а ако аз на свой ред сметна, че мога да кажа? Спокойно! Командирът не се прекъсва. Виждате ли, не е толкова просто. Вие дойдохте при мен с доверие — и аз оценявам това доверие. Но… едно е доверие, а друго — разсъдък. Да кажем, че зная със сигурност благодарение на вас кой сте вие и кой — Бърнс. И какво ще ми даде това?
— Това… това е вече ваша работа. Вие сте длъжен след този рейс да оценявате пригодността…
— Точно така! Пригодността на всеки. Но нали не мислите, Браун, че ще пиша неистини? Че ще напиша минуси не на по-лошите, а на нехората?
— Това не е моя работа — стегнато проговори пилотът, който по време на целия разговор се въртеше неспокойно на креслото. Пиркс го изгледа така, че той замлъкна.
— Само моля не разигравайте усърден ефрейтор, който не вижда по-далеч от козирката си. Ако сте човек и чувствувате солидарност с хората, вие трябва да се опитате да оцените цялата история и да осъзнаете своята отговорност.
— Как така „ако“? — трепна онзи. — Вие не ми вярвате? Значи… Вие мислите, че…
— О, не, откъде-накъде! Казах го просто така — бързо го прекъсна Пиркс. — Вярвам ви. Разбира се, че ви вярвам. И понеже вече се издадохте, аз нямам намерение да оценявам вашата постъпка от морална гледна точка, моля ви и занапред да поддържате с мен извънслужебен контакт и да ми съобщавате всичко, което забележите.
— Сега вече нищо не разбирам — каза Браун и неволно въздъхна. — Отначало ме ругаехте, а сега…
— Това са две различни неща, Браун. Щом като ми казахте онова, което не биваше да ми казвате, всякакво отстъпление би било безсмислено. Съвсем друг е въпросът с парите. Може би наистина трябваше да ми кажете. Но на ваше място не бих взел тези пари.
— Как? Но… но командоре — Браун отчаяно търсеше аргументи и накрая откри: — Те веднага ще се досетят, че съм нарушил договора! И пред съда биха ме изправили…
— Това е ваша работа. Не казвам, че сте длъжен да ги върнете. Обещах да бъда дискретен и нямам намерение да се бъркам там. Казах само — съвсем частно и необвързващо — какво бих направил на ваше място, но вие не сте аз, а аз не съм вие и толкоз. Има ли още нещо?
Браун поклати глава, отвори уста, затвори я, сви рамене: беше явно повече от разочарован от протеклия разговор, но нищо повече не каза — и като се изопна машинално пред вратата, излезе.
Пиркс въздъхна с пълни гърди. Ненужно му се изплъзна това: „Ако сте човек — помисли с огорчение. — Що за дяволска игра! Дявол го знае този Браун. Или е човек, или това е хитра уловка: хем да ме заблудят, хем допълнително да проверят дали не възнамерявам да приложа някакви противоречащи на договора методи, за да ги разпозная… Във всеки случай тази част от състезанието проведох май не съвсем лошо? Ако Браун е говорил истината, би трябвало отсега нататък да се чувствува малко неудобно след всичко, което му наговорих. А ако не… пък нищо особено не съм му казал. Ама че история! Намерих къде да се завра!“
Не го свърташе на едно място, започна да крачи из кабината. Зажужа зумерът — това беше Калдер от пулта; съгласуваха поправките в курса и ускоренията за нощното дежурство, след което Пиркс седна и се загледа пред себе си, мислейки дявол знае какво с навъсени вежди, когато някой почука. „Сега пък кой?“ — мина му през ума.
— Влезте! — каза високо.
